Вилхелм Хауф - Приказки

Коларят платил сметката си, сбогувал се с другарите си по неволя и поел по пътя си. След него си тръгнали двамата занаятчийски калфи. А раницата на златаря, колкото и лека да била, тежала все пак не малко на фината дама. Но още по-тежко й станало на сърцето, когато на пътната врата стопанката на странноприемницата й подала престъпната си ръка за сбогом.

— Ах, колко сте млад още, а сте тръгнал по света! — възкликнала тя при вида на нежния младеж. Сигурно не сте цвете за мирисане и затова майсторът ви е изгонил от работилницата. Но какво ме засяга това? Дарете ме с честта да се отбиете отново при нас на път към къщи! На добър път!

Графинята така се изплашила и притеснила, че не посмяла нищо да отговори; бояла се да не се издаде с нежния си глас. Ковачът забелязал това, хванал другаря си под ръка, казал на стопанката „сбогом“ и като подел някаква весела песенчица, продължил навътре към гората.

— Едва сега съм в безопасност — възкликнала графинята, щом се отдалечили на стотина крачки. — До последно си мислех, че тази жена ще ме познае и ще нареди на слугите си да ме задържат. О, как искам да благодаря на всички вас! Елате и вие в двореца ми, оттам ще вземете спътника си!

Ковачът й обещал да го стори и докато си говорили така, колата на графинята ги настигнала, вратата се отворила набързо, дамата се мушнала вътре, сбогувала се още веднъж с младия занаятчия и колата продължила нататък.

По това време разбойниците и пленниците им стигнали бивака на бандата, като минали по най-затънтените горски пътеки в най-силен тръс. Докато яздели, не разменили нито дума с пленниците си, а помежду си прошепвали по нещо само от време на време, когато сменяли посоката.

Спрели пред една дълбока клисура, разбойниците слезли от конете си, главатарят помогнал на златаря при слизането, извинил се за трудната и бърза езда и попитал „уважаемата госпожа“ дали е много изтощена.

Феликс отговорил с колкото е възможно по-нежен глас, че копнее за спокойствие и главатарят му предложил ръката си, за да му помогне при спускането в клисурата.

Тръгнали по един склон и тъй като пътечката, която водела надолу, била толкова тясна и стръмна, се налагало главатарят често да подкрепа дамата, за да я предпази да не падне долу в пропастта.

Най-после стигнали. На бледата светлина на изгряващото слънце пред очите на Феликс се открил тесен дол, голям най-много стотина крачки надлъж и шир, който се намирал в котловината сред надвисналите скали. Виждали се седем-осем колиби, построени от пръти и отсечени дървета. От тях надничали любопитно няколко мръсни жени, а глутница от дванайсет големи кучета и техните малки погнала с лай и вой новодошлите.

Главатарят отвел мнимата графиня в най-хубавата от колибите и й казал, че била предназначена изключително за нейно ползване, макар че разрешил ловецът и студентът също да бъдат допускани вътре.

Колибата била застлана с кожи от сърна и рогозки, предназначени за настилка и за сядане. Няколко издялани от дърво кани и паници, една стара ловджийска пушка и несравним с легло одър, скован от греди и застлан с вълнени одеяла и разположен в дъното на стаята, били единствените предмети, украсяващи графския „замък“. Едва сега, останали насаме в тази мизерна колиба, тримата пленници имали време да се замислят над особеното си положение.

Феликс, който нито за миг не се разкайвал за благородната си постъпка, но се боял за бъдещето си в случай на разкритие, изпитал желание да се поразтовари, като се повайка на глас. Но ловецът бързо отишъл при него и му прошепнал:

— За Бога, бъдете тих, момчето ми. Да не би да мислите, че не ни подслушват?

— От всяка дума, от тона ти могат да те заподозрат — допълнил студентът.

Какво друго оставало на бедния Феликс, освен тихо да си поплаче.

— Повярвайте ми, господин ловецо — рекъл той, — аз не плача от страх пред тези разбойници или от ужас заради тази мизерна колиба, не, имам съвсем друга грижа! Колко лесно може да забрави графинята какво й казах набързо и тогава ще ме сметнат за крадец и ще бъда загубен завинаги!

— Но кое ви плаши толкова? — попитал ловецът, изненадан от поведението на младия човек, който до този момент се бил държал толкова смело и твърдо.

— Изслушайте ме и ще видите, че съм прав — отвърнал Феликс. — Баща ми беше изкусен златар в Нюрнберг, а майка ми преди служела при една благородна графиня като камериерка и когато се омъжила, била богато устроена от същата тази дама. Тя си останала благосклонна към родителите ми и когато съм се родил, ми станала кръстница и ме надарила богато. Но когато не след дълго родителите ми се поминали от някаква зараза и аз съм останал съвсем сам на света и изоставен и трябвало да бъда отведен в сиропиталище, госпожа графинята научила за нашето нещастие, взе ме и ме даде във възпитателен дом.