Вилхелм Хауф - Приказки

Когато се извърнал отново към Уилм, той вече бил завързал бедната крава за камъка и стоял с вдигната брадва, готов всеки момент да убие хрисимото добиче. Това му дошло в повече — не го очаквал, когато се решил да се подчини на волята на приятеля си; той закършил ръце и се хвърлил пред него на колене:

— За Бога, Уилм Фалке! — викнал му той с отчаян глас. — Пощади себе си, пощади кравата! Пощади себе си и мен! Пощади душата си! Живота си! И ако си решил така да изпиташ Господ, изчакай до утре и по-добре пожертвай някое друго животно, а не любимата ни крава.

— Каспар, да не си полудял? — креснал не на себе си Уилм, все още с вдигната брадва в ръце. — Да пощадя кравата и да умра от глад?

— Няма да умреш от глад — отвърнал решително Каспар. — Докато имам ръце, няма да умреш от глад. Ще се трудя за теб от сутрин до вечер. Само не вкарвай душата си в грях и остави добичето да живее!

— Тогава вземи брадвата и ми разсечи главата — викнал Фалке с отчаян глас. — Няма да мръдна от това място, докато не получа това, което искам. — Можеш ли да ми извадиш съкровищата на „Кармилан“? Могат ли ръцете ти да създадат повече от мизерни условия за живот? Не, но могат поне да прекратят мъките ми — хайде, нека аз бъда жертвата.

— Уилм, убий кравата, убий мен! Нищо не ме интересува, вълнува ме само блаженството на душата ти! Та това тук е древно шотландско оброчище и жертвата, която ще принесеш, ще отиде при тъмните сили.

— Не знам нищо подобно — отвърнал Фалке с див смях на човек, нехаещ за всичко, което може да попречи на намеренията му. — Ти си луд, Каспар, подлудяваш и мен! Но ето — продължил той, като захвърлил секирата и взел ножа от камъка, сякаш искал да се прободе, — запази кравата вместо мен!

За миг Каспар се озовал при него, грабнал брадвата, завъртял я над главата си и я стоварил с такава сила върху главата на любимото животно, че то в миг се смъкнало мъртво в краката на господаря си.

Светкавица, съпроводена от гръм, последвала бързото му действие и Фалке изгледал приятеля си така, както един голям мъж поглежда дете, извършило нещо, което той сам не би дръзнал. А Щрумпф не изглеждал нито уплашен от гръмотевиците, нито поразен от смайването и вцепенението на приятеля си, а без да изрече и дума, се надвесил над кравата и започнал да й дере кожата. След като се посвестил, Уилм се заел да му помага, но отвращението му от това, което вършел, било толкова явно, колкото предишният му копнеж да види жертвата довършена.

В това време облаците се сгъстили и се извила буря. Гръмотевиците кънтели силно в планината и страховити светкавици се виели като змии около камъка и мъха на клисурата, докато вятърът, не достигнал още тези високи места, фучал бясно из доловете и крайбрежието.

И когато кожата най-сетне била смъкната, рибарите били мокри до кости. Разпрострели я на земята, Каспар увил в нея Фалке и го пристегнал здраво, както той му наредил. Едва когато сторил това, горкият човек нарушил дългото мълчание, изгледал жално заблудения си приятел и го попитал с разтреперан глас:

— Мога ли да сторя още нещо за теб, Уилм?

— Нищо повече — отвърнал другият. — Сполай ти!

— Сполай ти и на теб! — отвърнал Каспар. — Дано Бог е с теб и ти прости както аз ти прощавам.

Това били последните думи, които Уилм чул от него, защото в следващите мигове той изчезнал в сгъстяващата се тъма.

И в същия момент се разразила страховита ураганна буря, за каквато Уилм само бил слушал. Тя започнала със светкавица, която открила на Фалке не само планините и скалите наоколо, но и долината с разпененото море и разпръснатите в залива скалисти острови, между които му се сторило че съзира очертанията на голям, невиждан кораб без мачта, който обаче в за миг отново изчезнал в мрака.

Гръмотевиците станали съвсем оглушителни; от планината започнали да се търкалят камъни и заплашвали да го смажат; дъждът се изливал на огромни талази така, че за кратко време тесният блатист дол бил залят от прилива и водата достигнала до раменете на Уилм, тъй като за щастие Каспар бил подпрял горната част на тялото му на една могилка, инак щял веднага да се удави. Водата се качвала все по-нагоре и колкото повече Уилм се напрягал да се освободи от опасното положение, в което се намирал, толкова по-здраво го стягала кожата. Напразно викал на Каспар — Каспар бил далече, далече. Не се осмелявал да се обърне за помощ към Господ, а го побивали тръпки при мисълта, че трябва да се примоли за спасение на силите, в чиято власт усещал, че е попаднал.