Диана Гэблдон - В капана на времето

Той беше пълен с жълта течност — без съмнение урина. Бях леко изненадана; без химически тестове и дори лакмус, за какво им беше тази урина? Замислих се за други методи за изследване на урина и не се сетих.

Взех внимателно съда, без да обръщам внимание на възмутеното възклицание на сестра Анжелик. Подуших внимателно. Да; освен на амоняк, урината миришеше сладникаво — като вкиснат мед. Поколебах се, но имаше само един начин да се уверя. С отвращение, аз леко потопих върха на пръста си в течността и я опитах с език.

Мери, ококорена до мен, издаде задавен звук, но сестра Анжелик гледаше с интерес. Сложих ръка на челото на жената; беше хладно — нямаше треска.

— Жадна ли сте, мадам? — попитах пациентката. Знаех отговора, преди да заговори, защото видях празната гарафа над главата ѝ.

— Винаги, мадам. И винаги съм гладна, но не мога да вържа мръвка, колкото и да ям. — Вдигна болезнено тънката си ръка, за да покаже кокалестата си китка, после я отпусна, защото усилието я изтощи.

Потупах леко слабата ръка и се сбогувах тихо. Вълнението ми от точната диагноза угасна при мисълта, че в това време няма лек за диабета. Жената пред мен беше обречена.

Потисната, аз последвах сестра Анжелик, която забави ход и се изравни с мен.

— Разбрахте ли от какво страда, мадам? — попита любопитно монахинята. — Само от урината?

— Не само от нея — отвърнах. — Но да, разбрах. Тя има…

— По дяволите, как ли го наричаха сега? — Тя има… захарна болест. Тялото ѝ не може да се храни от храната, която приема, и изпитва силна жажда. Заради това произвежда голямо количество урина.

Сестра Анжелик кимна, на пухкавото ѝ лице се изписа крайно любопитство.

— А можете ли да кажете дали ще се възстанови, мадам?

— Не, няма — отвърнах рязко. — Вече е много зле; може да не изкара месеца.

Светлите вежди се вдигнаха и любопитството беше заменено от уважение.

— Така каза и мосю Парнел.

— Кой е той, кога идва тук? — попитах дръзко.

Пълната монахиня се смръщи от смущение.

— Ами той прави марли и бижута. Но когато идва тук, работи като уриноскопист.

Вдигнах смаяна вежди.

— Уриноскопист? — попитах невярващо. — Съществува ли подобно нещо?

— Да, мадам. И той каза същото като вас за горката жена. Никога не съм виждала жена, която да познава науката на уриноскопията. — Сестра Анжелик ме гледаше с искрено изумление.

— Да, има по земята и небето неща, които нашата нещастна философия дори не е сънувала [10] Стих от „Хамлет”, действие 1, сцена 5., превод Валери Петров — Бел. прев. , сестро — казах аз снизходително. Тя кимна сериозно и аз се засрамих от шеговитостта си.

— Вярно е, мадам. Ще погледнете ли господина на крайното легло? Мисля, че го боли черният дроб.

Продължихме от легло на легло, докато не обиколихме цялата огромна зала. Видях случаи на болести, за които само бях чела в учебниците, и всевъзможни травми, от рани на главата, получени при пиянски свади, до един каруцар, чиито гърди бяха смазани от търколила се бъчва.

Задържах се по-дълго до някои легла и задавах въпроси на пациентите, които бяха в състояние да отговорят. Чувах как Мери диша през устата, но не погледнах дали е запушила носа си.

В края на обиколката сестра Анжелик се обърна към мен с иронична усмивка.

— Е, мадам? Още ли желаете да служите на Бог, като помагате на нещастните?

Вече бях запретнала ръкавите на роклята си.

— Отведете ме до умивалник с топла вода, сестро. И дайте малко сапун.

— Как мина, сасенак? — попита Джейми.

— Ужасно! — отвърнах аз, широко усмихната.

Той вдигна вежда и се усмихна, когато се изтегнах на кушетката.

— Май си доволна от себе си?

— О, Джейми, толкова беше хубаво пак да съм полезна! Мих пода и храних хората с каша. А когато сестра Анжелик не гледаше, успях да сменя няколко мръсни превръзки и да пробия абсцес.

— Браво — рече той. — А сети ли се да ядеш, докато се забавляваше?

— Всъщност не се сетих — отвърнах виновно. — От друга страна, забравих и за прилошаването. — Сякаш присетили се, стените на стомаха ми внезапно се втурнаха нагоре. Притиснах юмрук под гръдната си кост. — Май трябва да хапна.

— Май трябва — съгласи се той малко мрачно и посегна към звънчето.

Гледаше ме как послушно омитам пая с месо и сирене, докато му описвах Болницата на Ангелите и нейните обитатели в най-големи подробности.

— Някои отделения са доста претъпкани — по двама-трима на легло, което е ужасно, но… искаш ли малко? — предложих му от пая. — Много е хубав.