Диана Гэблдон - В капана на времето

Освен това, ако Чарлс Стюарт седи на масата ми, ще мога да го държа под око, помислих си с усмивка. Забележа ли признаци, че се кани да скочи на кораб за Шотландия, ще му пусна нещо в супата.

Вероятно не беше чак толкова смешно. Спомних си за Гейлис Дънкан и усмивката ми изчезна. Женена за държавния обвинител на Крейнсмюир, тя уби съпруга си, като му сложи цианид в храната на един пир. Скоро след това я обвиниха във вещерство и беше арестувана, в мое присъствие, заради което аз самата също бях изправена пред съда; съд, от който Джейми ме спаси. Спомените за дните в студения мрак на ямата в Крейнсмюир бяха твърде живи и вятърът като че ли внезапно стана по-суров.

Потреперих, но не само от студ. Не можех да мисля за Гейлис Дънкан, без да усетя студена тръпка по гръбнака си. Не толкова заради стореното от нея, а заради онази, която беше всъщност. Да, тя беше якобит, но подкрепата ѝ на каузата на Стюарт беше примесена с лудост. И дори по-лошо, тя беше като мен — бе преминала през каменния кръг.

Не знаех дали е попаднала в миналото случайно или нарочно. Не знаех и откъде идваше. Но когато я видях за последно, тя крещеше непокорно на съдиите, които я осъдиха на изгаряне на клада — висока, руса жена с вдигнати ръце. Тогава видях издайническия кръгъл белег от ваксинация. Автоматично посегнах към малката вдлъбнатина на моето рамо и потреперих.

Нарастваща суматоха на съседния кей ме откъсна от мрачните спомени. Голяма група мъже се събираха до трапа на един кораб и падаше голямо блъскане и крещене. Не се биеха; взирах се в тях, заслонила очите си с ръка, но не виждах да се удрят. По-скоро се опитваха да отворят път през тълпата към вратите на голям склад в горния край на кея. Множеството упорито устояваше на усилията им и налиташе обратно като прилив.

Джейми внезапно се появи зад мен, следван от Джаред, който присви очи към сцената долу. Не ги бях чула да се приближават.

— Какво става? — Изправих се и се облегнах на Джейми, защото корабът се люлееше все по-силно. Веднага усетих формата му, беше се изкъпал в хана и миришеше на чисто и топло, с лек дъх на слънце и прах. Явно при бременност се изостряше и обонянието. Можех да го надуша сред хилядите миризми на пристанището, както успяваш да чуеш тих глас и шумна тълпа.

— Не знам. Май става нещо на другия кораб. — Хвана ме за лакътя. Джаред се обърна и излая заповед на гърлен френски на един от моряците наблизо. Мъжът бързо прескочи перилата, плъзна се по въже до кея и намазаната с катран плитка се залюля над водата. Гледахме от палубата как се влива в тълпата, сръга един моряк в ребрата и получи отговор, придружен от изразителни жестове.

Джаред се намръщи, когато мъжът задрапа обратно по трапа. Морякът му каза нещо на френски, което не успях да разбера. След малко Джаред се извърна рязко, застана до мен и се хвана за перилата.

— Казва, че на борда на „Патагония” има болест.

— Каква болест? — Не се бях сетила да взема сандъчето с лекарства, затова не можех да направя нищо, но бях любопитна. Джаред изглеждаше нещастен и притеснен.

— Опасяват се, че може да е едра шарка, но не са сигурни. Извикали са управителя на пристанището и инспектора.

— Искаш ли да погледна? — предложих аз. — Мога поне да ви кажа дали е заразно.

Тънките вежди на Джаред изчезнаха под черния му бретон. Джейми изглеждаше леко смутен.

— Моята жена е прочута лечителка, братовчеде — обясни той, но после се обърна към мен и поклати глава. — Не, сасенак. Опасно е.

Виждах добре трапа на „Патагония”; събралите се хора се отдръпнаха рязко назад, като се настъпваха и бутаха. Двама моряци слязоха от палубата, носеха между себе си платно. То се олюляваше под тежестта на човека вътре, а една гола, загоряла от слънцето ръка се полюшваше от импровизирания хамак.

Моряците бяха вързали кърпи на устите и носовете си, извръщаха лица от носилката и си подвикваха нещо, докато мъкнеха товара си по гредите. Минаха пред любопитната тълпа и изчезнаха в близкия склад.

Аз се обърнах и тръгнах към трапа на „Ариана”.

— Не се тревожи — извиках на Джейми през рамо, — ако е едра шарка, няма да я хвана. — Един от моряците ме чу и зина от смайване, но аз само му се усмихнах и продължих.

Тълпата беше притихнала, вече не се люшкаше напред-назад и не беше толкова трудно да си пробия път през мърморещите моряци, които ме гледаха намръщени и изненадани. Складът беше празен; нямаше бали или сандъци в сенките на огромното помещение, но миризмата на дървесина, пушено месо и риба още се усещаше, лесно различима сред безбройните други миризми.