Диана Гэблдон - В капана на времето

— Защо? — учудих се аз. — Къде отиваме?

Погледна ме с безразличие и отговори:

— В имението Белхърст.

— Ясно. — Звучеше малко по-внушително от настоящото ми обкръжение, което се състоеше от неколцина войници, които играеха на зарове на пода, един пълен с бълхи мелез, който спеше пред огъня и силна миризма на хмел.

Въпреки красотата на околността имението упорито беше обърнало гръб на ливадите и гледаше към скалите.

Пътят към него беше прав, къс и обрасъл с трева, за разлика от лъкатушните алеи към френските имения. Но входът беше съоръжен с две каменни колони, украсени с герба на собственика. Вгледах се в тях, докато конят преминаваше помежду им. Котка — вероятно леопард? — с лилия в лапата. Беше ми познат. Но чий беше?

Нещо се размърда във високата трева до портата и аз зърнах бледи сини очи, когато една прегърбена парцалива фигура се устреми към сенките, далеч от копитата на конете. Нещо в този просяк ми се стори познато. Вероятно просто ми се привиждаше; вкопчвах се във всичко, което не приличаше на английски войник.

Ескортът ми изчака в предния двор, без дори да слязат от конете, докато се изкачвах по стълбите с капитан Мейнуаринг. Той удари мандалото на вратата и аз зачаках, чудейки се какво ли има от другата ѝ страна.

— Госпожо Бюшамп? — Икономът, ако беше такъв, изглеждаше, сякаш е очаквал най-лошото. Без съмнение беше прав.

— Да — отвърнах. — Чия е тази къща?

Точно тогава вдигнах поглед и се вгледах в сумрачния коридор. В мен се взираха големи тъмни, изплашени очи.

Мери Хокинс.

Момичето отвори уста, аз също отворих моята. И изпищях колкото сили имах. Хванат неподготвен, икономът отстъпи крачка, спъна се в едно канапе и се катурна настрани като кегла. Чух как войниците отвън извикаха и тръгнаха по стълбите.

Аз събрах поли и запищях:

— Мишка! Мишка! — Хукнах към салона, врещяща като банши.

Заразена от явната ми истерия, Мери също се разпищя и ме хвана през кръста, когато връхлетях отгоре ѝ. Аз я повлякох назад към салона.

— Не казвай на никого коя съм — прошепнах в ухото ѝ. — На никого! Животът ми зависи от това! — Реших, че съм мелодраматична, но това беше самата истина. Бракът ми с Червения Джейми Фрейзър щеше да ме осъди на смърт.

Мери успя само да кимне замаяно, когато вратата в другия край се отвори и влезе един мъж.

— Какъв е този ужасен шум, Мери? — попита той. Пълен, самодоволен на вид, той имаше решителна брадичка и тънки устни на човек, който е доволен от живота, защото обикновено става на неговата.

— Н-нищо, татко — заекна от притеснение Мери. — С-с-са-мо една мишка.

Баронетът затвори очи и вдиша дълбоко, явно събираше търпение. След като събра някакво, отвори очи и ги втренчи в дъщеря си.

— Кажи го отново, дете! — нареди ѝ той. — Но правилно. Спри да пелтечиш. Поеми си дълбоко дъх, успокой се. Хайде, кажи го!

Мери се подчини и вдиша така дълбоко, че връзките на корсета ѝ се изпънаха. Пръстите ѝ се впиха в коприната на полите в търсене на опора.

— Б-беше мишка, татко. Госпожа Ф…, тази дама се изплаши от една мишка.

Недоволен от опита ѝ, баронетът пристъпи напред и ме огледа с интерес.

— О? И коя сте вие, мадам?

Капитан Мейнуаринг, пристигнал с малко закъснение, защото беше търсил митичната мишка, се появи до лакътя ми и ме представи, като предаде на баронета писмо от полковник Маклийш.

— Хм… Значи Негова Светлост ще бъде ваш домакин, мадам, поне временно. — Подаде писмото на иконома и пое шапката, която той свали от близката закачалка. — Съжалявам, че ще трябва да ви оставя, госпожо Бюшамп, но сега заминавам. — Погледна през рамо към късо стълбище, което разделяше коридора. Икономът, възвърнал самообладанието си, вече се изкачваше по него с поднос, на който лежеше писмото. — Виждам, че Уолмизли отива да съобщи на Негова Светлост за пристигането ви. Аз трябва да тръгвам, иначе ще изпусна пощенската карета. Адио, госпожо Бюшамп.

Обърна се към Мери, която се свиваше до облицованата с дърво стена.

— Довиждане, дъще. Опитай се да… е както и да е. — Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, вероятно в бащинска усмивка. — Довиждане, Мери.

— Довиждане, татко — промърмори тя, забила очи в земята. Гледах ту единия, ту другия. Какво правеше тук Мери Хокинс? Явно живееше в тази къща; сигурно собственикът беше свързан някак със семейството ѝ.

— Госпожо Бюшамп? — Дребен дебел слуга се поклони до лакътя ми. — Негова Светлост ще ви приеме, мадам.