Диана Гэблдон - В капана на времето

Затворниците от Тулбут не можеха да излязат на свобода, но посетителите им влизаха свободно. С Фъргъс ходехме в затвора всеки ден и с помощта на малки подкупи успявах да им осигуря храна и лекарства. На теория нямах право да говоря с тях, но отново благодарение на тази система, успях да си издействам да остана насаме с ковача Рос и с неколцина от останалите.

— Аз съм виновен, лейди — каза той още щом ме видя. — Трябваше да се сетя да накарам мъжете да се движат на групи по двама-трима, а не всички заедно. Страх ме беше да не изгубя някого; повечето не са се отдалечавали на пет мили от дома си досега.

— Не се обвинявай. Доколкото чух, е било просто лош късмет. Не се тревожи; Джейми отиде при принца в Стърлинг и ще ви измъкне бързо.

Той кимна и изморено отметна кичур коса. Беше мръсен, раздърпан и като че ли малко смален, не беше едрият корав ковач, когото познавах. Все пак се усмихна и ми благодари за храната.

— Не ни е излишна. Тук ни дават само помия. А дали… — Поколеба се. — А дали ще успеете да донесете няколко одеяла, милейди? Не бих молил, но четирима имат треска и…

— Ще го уредя.

Излязох от затвора, като се чудех как точно ще го уредя. Голяма част от армията беше на юг, за нападението над Англия, но Единбург още беше окупиран. С толкова войници, офицери и всякакви други хора, стоките не достигаха и наличните бяха много скъпи. Одеяла и дебели дрехи се намираха, но на огромна цена, а аз разполагах едва с десет шилинга.

В Единбург имаше един банкер, господин Уотърфорд, който навремето беше правил инвестиции в Лалиброх, но Джейми бе изтеглил всичките си средства от банката му преди месеци, защото се страхуваше, че могат да бъдат конфискувани от англичаните. Обърна парите в злато, част от тях изпрати на Джаред във Франция на отговорно пазене, а останалите скри в къщата в Лалиброх. Така че аз нямах достъп до тях в момента.

Спрях на улицата да помисля, тълпата кипеше около мен. Нямах пари, но имах ценни вещи. Кристалът, който Раймон ми беше дал в Париж — сам по себе си той не беше скъп, но златният обков и верижката бяха. Венчалните ми пръстени — не, не можех да се разделя с тях дори временно. Но перлите… бръкнах в джоба си, за да напипам огърлицата, която Джейми ми беше дал в деня на сватбата ни. Тя беше зашита в шева на полата ми.

Усетих я, неправилните зрънца на сладководните перли бяха твърди и гладки под пръстите ми. Не бяха така скъпи като ориенталските, но огърлицата беше красива, със златни филигранни дискчета между всяка перла. Беше принадлежала на Елън, майката на Джейми. Реших, че тя би искала огърлицата да бъде използвана за хората от Лалиброх.

— Пет паунда — казах твърдо. — Струва десет и мога да ѝ взема шест, но не ми се ходи по хълма до друг магазин.

— Нямах представа дали е така, но посегнах уж да взема огърлицата от тезгяха и да тръгна към следващата заложна къща. Господин Самюълс бързо я покри с ръка и аз разбрах, че е трябвало да поискам шест паунда като за начало.

— Три паунда — рече той. — Ще ме доведете до просешка тояга, но за такава изискана дама…

Малкото звънче зад мен се обади, защото вратата се отвори и чух колебливи стъпки по износените дъски.

— Извинете — каза момичешки глас и аз се обърнах, напълно забравила за огърлицата, защото в сенките стоеше Мери Хокинс. Беше пораснала за последната година и се беше по-наляла. В поведението ѝ се усещаше зрялост и достойнство, но все още бе съвсем млада. Тя примигна, после се хвърли към мен с радостен вик и ме прегърна.

— Какво правиш тук? — попитах, след като се откопчих от нея.

— Сестрата на татко живее тук. Аз с-с-съм при нея. Или ти питаш защо с-с-съм тук? — Махна с ръка към магазина на господин Самюълс.

— Да, това също, но може да почака. — Обърнах се към него. — Четири паунда и шест шилинга, или отивам при друг. Решавайте, че бързам.

Той започна да мърмори нещо, но се наведе и извади кутията с парите изпод тезгяха. Аз се обърнах към Мери.

— Трябва да купя одеяла. Ще дойдеш ли с мен?

Тя се озърна навън, където един дребен мъж с ливрея на лакей я чакаше до вратата.

— Да, ако след това дойдеш с мен. О, Клеър, толкова се радвам да те видя! Той ми изпрати писмо — довери ми тя, когато тръгнахме надолу по хълма. — Алекс. Един приятел ми донесе писмото. — Лицето ѝ сияеше, но между веждите ѝ имаше малка бръчка. — Когато разбрах, че е в Единбург, аз н-н-накарах татко да ме изпрати на гости на леля Милдред. Той нямаше нищо против — добави горчиво. — Пр-р-ризлява му само като ме гледа, след случилото се в Париж. Доволен е, че не съм у дома.