Диана Гэблдон - В капана на времето

— О, добре е, госпожо Фрейзър — отвърна невъзмутимо Килмарнок. — Една цицина не може да спре момче на тази възраст задълго; макар че гордостта му вероятно пострада повече — добави той с внезапна усмивка.

Аз също се усмихнах, успокоена.

— Не сте ли ядосан?

Той поклати глава и погледна надолу, за да се увери, че не е настъпил полите ми.

— Опитах се да го науча на нещата, които трябва да знае като наследник на Килмарнок. Все пак не успях да го науча на смирение; вашият слуга постигна по-голям успех в това.

— Може би защото вие не сте го напердашили — казах разсеяно.

— Моля?

— Нищо — отвърнах изчервена. — Вижте, това е Лохиел? Мислех, че е болен.

От танца оставах без дъх, на лорд Килмарнок също не му се говореше, затова имах време да поогледам. Чарлс не танцуваше. Макар че беше добър танцьор и младите дами в Единбург копнееха за вниманието му, тази нощ той беше изцяло посветен на задачата да забавлява госта си. Следобеда видях да носят към кухнята малък сандък с португалско вино и сега чашите с рубинена течност се появяваха до лявата ръка на дон Франциско сякаш по магия.

Срещнахме се с Джейми, който влачеше една от госпожиците Уилямс през фигурите на танца. Те бяха три госпожици, почти неразличими една от друга — млади, кестеняви, хубавки и всички „ужасно заинтригувани, господин Фрейзър, от тази благородна кауза”. Те ме отегчаваха, но Джейми, търпелив както винаги, танцуваше с всичките поред и отговаряше на едни и същи глупави въпроси отново и отново.

— За тях това е някакво разнообразие, горкичките — обясни той добродушно. — А и баща им е богат търговец, затова Негово Височество би искал да окуража симпатиите на семейството.

Госпожицата Уилямс, с която танцуваше, изглеждаше на седмото небе и аз мрачно се зачудих докъде ще стигне това окуражаване. После вниманието ми се насочи към Балмерино, който танцуваше със съпругата на лорд Джордж Мъри. Видях съпрузите да си разменят топли погледи, когато лорд Джордж се приближи с друга от госпожиците Уилямс, и малко се засрамих от ревността си.

Не беше изненадващо, че Колъм не присъства на бала. Чудех се дали е успял да говори с Чарлс, но предположих, че едва ли. Чарлс изглеждаше твърде весел и оживен, за да е чул лошите новини.

До стената на галерията зърнах две едри фигури, почти идентични в неудобните и непривични за тях дрехи. Това бяха Джон Симпсън, майстор от гилдията на ковачите на мечове от Глазгоу, и неговият син, също Джон Симпсън. Те бяха пристигнали тази седмица, за да поднесат на Негово Величество един от великолепните си мечове, с които се славеха в цяла Шотландия. Явно тази нощ бяха поканени, за да разбере дон Франциско на каква дълбока подкрепа се радват Стюартите.

И двамата бяха дебели, тъмнокоси и брадати. Симпсън-старши имаше поръсена с черно-бяла брада, а тази на Симпсън-младши приличаше на тъмен склон, поръбен със сняг по върховете. Снегът бе навалял и по слепоочията. Внезапно бащата побутна рязко сина си в гърба и кимна красноречиво към една от търговските дъщери, които кръжаха около танцьорите под бащината си опека.

Симпсън-младши изгледа скептично баща си, но сви рамене, пристъпи напред и предложи с поклон ръката си на третата госпожица Уилямс.

Гледах ги с интерес как се завъртяха в танца, защото Джейми ми беше казал, че Симпсън-младши е почти глух.

— Сигурно от цялото това трещене в ковачницата — каза той и с гордост ми показа красивия меч, който беше купил от тях. — Глух като пън; баща му е по приказките, а синът вижда всичко.

Видях как зорките черни очи оглеждат танцуващите и преценяват разстоянието от една двойка до следващата. Младият ковач на мечове стъпваше тежичко, но спазваше добре ритъма — поне колкото мен. Затворих очи и усетих вибрирането на музиката в пода и от тавана над нас и предположих, че той следва точно това. После отворих очи, за да не налетя на някого, и видях как се смръщва при пронизителен фалшив тон на една от цигулките. Може би все пак чуваше нещо.

Въртенето на танцьорите ме доведе с Килмарнок до мястото, където Чарлс и дон Франциско топлеха гърбове пред огромната, облицована с плочи камина. За моя изненада Чарлс ми се намръщи над рамото на испанеца и направи някакъв скришен жест с ръка. Килмарнок го видя и се изсмя.

— Негово Височество не иска да ви представя на испанеца! — рече той.

— Така ли? — Погледнах през рамо, докато се отдалечавахме, но Чарлс беше подновил разговора си и размахваше ръце в изразителния италиански маниер.