Диана Гэблдон - В капана на времето

Това явно беше риторичен въпрос и аз само прошепнах нещо съчувствено, без да откъсвам очи от бойците. Звънът на стомана отекваше в камъните и почти заглушаваше думите на Килмарнок. Но веднъж започнал, той не можеше да сдържи горчивината си.

— Не! О’Съливан, О’Брайън и останалите ирландци — те не рискуват нищо! Ако стане най-лошото, просто ще пледират за защита от преследване заради националността си. Но ние — ние рискуваме собственост, чест — живота си! А сме пренебрегвани и с нас се отнасят като с прости драгуни. Вчера поздравих Негово Височество, а той мина покрай мен с вирнат нос, сякаш съм нарушил добрия тон, като съм го заговорил!

Килмарнок беше вбесен и то с право. Чарлс първо беше убедил тези хора да му осигурят войници и пари за това начинание, а после ги отхвърляше и търсеше съветите на старите си съветници от Континента — повече от които смятаха Шотландия за див пущинак, а населението ѝ за прости диваци.

В този миг Дугал ахна от изненада и се чу силният смях на Джейми. Левият ръкав на Дугал висеше от рамото му, а по ръката под него нямаше и капка кръв.

— Ще ти платя за това, малки Джейми — ухили се Дугал. По лицето му се стичаше пот.

— Тъй ли, чичо? — пъшкаше Джейми. — И как? — Проблесна метал и споранът на Дугал се затъркаля подрънкващ по камъните.

Зърнах някакво движение с периферното си зрение и рязко се извърнах.

— Фъргъс!

Килмарнок също погледна натам и видя Фъргъс. Той държеше голяма пръчка така престорено небрежно, че беше направо смешен.

— Не се тревожете, милейди Брох Туарах — каза лорд Килмарнок. — Моят син може да се защитава честта си, ако се наложи. — Усмихна се снизходително на Джони, после се обърна към дуела. Аз също, но се ослушвах. Не смятах, че Фъргъс няма чувство за чест; просто бях останала с впечатлението, че това понятие при него доста се различава от схващането на лорд Килмарнок.

— Гу леоир ! [12] — изкрещя Дугал и боят веднага спря. Целите в пот, те се поклониха към аплодиращите благородници и пристъпиха да приемат поздравления и да се представят на дон Франциско.

— Милорд! — извика силен глас от колоните. — Моля — le parabola!

Джейми се извърна, смръщен от прекъсването, после сви рамене, усмихна се и се върна в центъра на двора. Le parabola — така Фъргъс наричаше този номер.

Джейми се поклони бързо на Негово Височество, хвана внимателно меча за острието, наведе се леко и със страховит замах накара острието да полети и да се завърти във въздуха. Всички гледаха меча, който просветваше на слънцето, докато се превърташе с такава инерция, че сякаш увисна във въздуха за миг, преди да се спусне към земята.

Същността на номера, разбира се, беше да хвърлиш оръжието така, че да се забие в земята при падането. Джейми го беше усъвършенствал дотам, че стоеше точно под падащия меч и в последния миг отстъпваше встрани, за да не бъде пронизан от острието.

Мечът се заби в краката му и зрителите колективно ахнаха. Едва когато Джейми се наведе да го издърпа от земята, забелязах, че двама от публиката ги няма.

Единият, дванайсетгодишният господар на Килмарнок, лежеше по очи в края на тревата и сред провисналата кестенява коса вече се издуваше цицина. Вторият не се виждаше никъде, но долових тих шепот от сенките зад мен.

— Недей да пърдиш по-високо от задника си — изрече той със задоволство.

Времето беше необичайно топло за ноември и вездесъщите облаци се разкъсаха, позволявайки на колебливото есенно слънце да огрее за миг сивотата на Единбург. Аз се възползвах от това и пълзях из каменната градина зад Холируд, за радост на неколцина планинци, които се мотаеха из нея, за да се порадват на слънцето и на някоя и друга чаша домашно уиски.

— Гъсеници ли дирите, госпожо? — провикна се единият.

— Ами! Феи ще да са — пошегува се другият.

— По-скоро вие ще ги намерите в уискито, отколкото аз под камъните — отвърнах.

Мъжът с чашата затвори едното си око и се втренчи театрално в дълбините ѝ.

— Е, стига да не са гъсеници — отвърна той и отпи голяма глътка.

Всъщност това, което търсех, за тях не беше нещо повече от гъсеница, помислих си аз и избутах един голям камък, за да открия оранжево-кафявия мъх по повърхността му. Потърках го леко с малко ножче и няколко парченца паднаха на дланта ми, откъдето внимателно бяха прехвърлени в евтина метална кутийка за енфие, в която слагах събраните с мъка находки.

Като че ли относително космополитната атмосфера на Единбург беше повлияла на планинците; в далечните села щяха да ме гледат с подозрение, ако не и с враждебност, но сега явно смятаха поведението ми за някаква безобидна странност. Всички планинци се отнасях към мен с огромно уважение и аз с радост установих, че то не е примесено със страх.