Диана Гэблдон - В капана на времето

— Не е съвсем близо — рече извинително, — но там е усамотено.

Макар че бях израснала в условия, които биха се сторили примитивни на повечето хора от моето време — често живеехме в палатки или в кирпичени къщи по време на експедициите на чичо Лабм, — все пак не бях свикнала да живея заедно с толкова много хора, както беше обичайно тук. Хората ядяха, спяха и често се съвкупяваха, натъпкани в малки, задушни къщички, осветявани и топлени от димящи торфени огньове. Единствено не се къпеха заедно — най-вече защото не се къпеха.

Джейми ме поведе под увисналите клони на огромен конски кестен до малка полянка, която беше покрита с листа от явор и елша. Слънцето едва се показваше над хоризонта и още беше студено под дърветата, някои от жълтите листа дори бяха поръбени с лед.

Той разрови с пета една траншея в листата, застана в края ѝ, отпусна ръка на катарамата на колана си и се усмихна.

— Не е много изискано, ама лесно се излиза. — Откопча колана си, наметалото се смъкна на глезените му и той остана само по риза. Обикновено носеше военния „малък килт”, който се закопчаваше на кръста, а наметалото на раменете си, но сега килтът му беше изцапан и съдран в битката, затова беше с едно от старите си наметала — просто дълга ивица плат, увита на кръста му и придържана от колана.

— И как точно се влиза?

— Ами постилаш го ей така на земята — коленичи и постели наметалото в дупката сред листата — после лягаш и спиш.

Аз избухнах в смях и се свлякох на колене, за да му помогна да приглади карирания вълнен плат.

— Добре. Събуди ме, когато решиш да се облечеш.

Той поклати глава, слънцето вече проникваше през листата и караше косата му да блести.

— Сасенак, шансовете да се събудя преди теб са по-малки от тези на червей в кокошарник. Не ме е грижа, дори пак ще ме стъпче кон, ама до утре не мърдам. — Легна внимателно и избута листата.

— Ела при мен. — Протегна ръка. — Ще се завием с твоето наметало.

Листата под гладката вълна образуваха изненадващо мек дюшек, макар че аз можех да заспя и на легло от пирони. Отпуснах се до Джейми и се отдадох на огромното удоволствие просто да си легнал.

Студът бързо си отиваше, когато телата ни се сгряха под наметалото. Бяхме далеч от града и шумовете оттам достигаха съвсем слаби до нас, само при поривите на вятъра, и аз доволно и сънено се надявах никой да не ни потърси чак до утре.

Бях свалила фустите си, за да ги накъсам за превръзки предишната нощ, затова под полата бях само по риза. Нещо твърдо се притисна за миг към корема ми.

— Не може да бъде! — възкликнах развеселена. — Джейми, трябва да си полумъртъв от умора.

Той се засмя и ме прегърна здраво с топлата си ръка.

— Направо съм мъртъв, сасенак. Ама оная ми работа няма мозък, че да разбере. Не мога да лежа до теб, без да те пожелая, но едно е да искаш, а друго…

Напипах края на ризата му, вдигнах я и леко го обгърнах. По-топъл дори от кожата на корема му, членът му беше копринено гладък под пръстите ми и силно пулсираше с всеки удар на сърцето.

Той изстена доволно, обърна се по гръб и разкрачи леко крака, полупокрит от наметалото ми.

Слънцето достигна до нашата купчина листа и раменете ми се отпуснаха под топлия му допир. Всичко изглеждаше като позлатено — заради есента и моята крайна умора. Чувствах се някак безтелесна, докато гледах как помръдва плътта му под пръстите ми. Ужасът, умората и шумовете от последните два дни постепенно си отиваха и ни оставяха сами.

Мъглата на изтощението сякаш действаше като увеличително стъкло и открояваше всяка подробност и усещане. Краят на раната му се виждаше под вдигнатата риза, черен на бялата кожа. Две-три малки мухи се спуснаха да я изследват и аз ги прогоних. Ушите ми звънтяха от тишината, дъхът на дърветата не можеше да се сравнява с глъчката в селото.

Положих буза на него и усетих твърдата гладка извивка на тазовата кост. Кожата му беше прозрачна в гънката на слабините, разклоняващите се вени синееха нежни като на дете.

Ръката му се вдигна бавно, зарея се като листо и се отпусна леко на главата ми.

— Клеър, нуждая се от теб — прошепна той. — Толкова се нуждая от теб.

Без досадните фусти беше много лесно. Имах чувството, че и аз някак се рея, издигам се, ризата ми се плъзга по тялото му и се спускам над него като облак над хълм, за да утоля нуждата му.

Очите му се затвориха, главата се отметна назад, червено-златната му коса се смеси с листата. Но ръцете му се вдигнаха и спряха на извивката на кръста ми.