Диана Гэблдон - В капана на времето

Той изсумтя и ме придърпа да легна на рамото му.

— За да те оставя тук, трябва да те окова за перилата на стълбите и пак няма да свърши работа. — Усещах как клати глава над мен. — Не, трябва да те взема, сасенак, без значение дали ми се иска. По пътя може да ни потрябват твоите знания. Ти си добър лечител, сасенак. Не мога да лиша хората си от уменията ти, а те ще потрябват.

Ръката му ме потупа по рамото и той въздъхна.

— Бих дал всичко, любима, да можех да те оставя тук в безопасност, но не мога. Затова ще тръгнете с мен — ти и Фъргъс.

— Фъргъс? — изненадах се аз. — Но нали не може да взимаме млади момчета!

Той пак въздъхна и положи ръката ми на гърдите си, където сърцето му биеше бавно и стабилно в малката вдлъбнатина.

— Фъргъс е друго нещо. Няма да взема другите момчета, защото тук им е мястото; ако нещо се обърка, те ще се грижат за семействата си, ще работят по полето и ще гледат животните. Вероятно ще им се наложи да пораснат бързо, но поне ще са тук. Но Фъргъс… той не принадлежи на това място, сасенак. Нито пък на Франция. Иначе щях да го върна там.

— Неговото място е при теб — казах тихо, с разбиране. — Моето също.

Той мълча дълго, после ме стисна леко.

— Така е. Сега заспивай, късно е.

Силен плач ме изтръгна от съня за трети път. На бебето му растяха зъбки. От стаята им по коридора чух сънливото мърморене на Иън и по-високия, примирен глас на Джени, която стана и отиде да утеши детето.

После чух тихи, тежки стъпки по коридора и разбрах, че Джейми върви бос из къщата.

— Джени? — Гласът му, макар и приглушен, за да не събуди децата, се чу ясно в голямата къща.

— Чух малката — каза той. — Тя не може да спи, аз не мога да спя, но пък ти можеш. Ако е нахранена и повита, ще постоя малко с нея, а ти се връщай в леглото.

Джени се прозина и чух усмивката в гласа ѝ.

— Джейми, скъпи, ти си истинско съкровище. Да, наяла се е хубаво и засега е суха. Вземи я и ви пожелавам приятно прекарване. — Вратата се затвори, пак се чуха тежките стъпки, този път към нашата стая, и шепотът на Джейми, който утешаваше бебето.

Аз се сгуших още по-дълбоко в пухените завивки и се обърнах да заспя отново. Почти не чувах плача на бебето, прекъсван от хълцания, и дълбокия, беззвучен шепот на Джейми, който нареждаше нещо на келтски.

Те се носеха нагоре-надолу по коридора и аз се унесох пак, но нарочно не заспивах дълбоко, за да ги чувам. Един ден той вероятно щеше да държи така свое дете, малката главичка ще се гуши в големите му ръце, телцето ще се притиска към рамото му. И той щеше да пее на своята дъщеря тази беззвучна, топла, тиха песен в мрака.

Постоянната слаба болка в сърцето ми отслабна под прилив на нежност. Бях заченала веднъж; щях да зачена отново. Фейт ми беше дала това знание, Джейми ми даваше силите. Ръцете ми легнаха леко на гърдите и свиха се над тях. Знаех със сигурност, че някой ден те ще хранят детето ми. Потънах в сън, а песента на Джейми звучеше в ушите ми.

Малко по-късно отново се пробудих и отворих очи в изпълнена със светлина стая. Луната се беше издигнала и всички предмети се виждаха ясно, но плоски и двуизмерни, защото нямаше сенки.

Бебето беше притихнало, но още чувах гласа на Джейми в коридора. Говореше ѝ съвсем тихо. Тонът му се беше променил; не беше ритмичен, както се говори на бебе, а накъсана, пресекваща реч на мъж, който търси път сред пущинака на собственото си сърце.

Станах и се приближих тихо до вратата. Видях ги в края на коридора. Джейми седеше облегнат до прозореца. Беше вдигнал босите си крака, за да поддържа Катрин Мери в скута си, а нейните пухкави крачета ритаха безспирно над корема му.

Лицето на бебето беше огряно от луната и очите му бяха тъмни езера, които попиваха думите на Джейми. Той галеше с пръст бузката ѝ и ѝ шепнеше с трогателна нежност.

Говореше на келтски и толкова тихо, че нямаше да го разбера, дори да знаех езика. Но гласът му беше натежал и лунната светлина от прозореца зад него огряваше сълзите, които се стичаха по бузите му.

Не биваше да се намесвам в това. Върнах се в още топлото легло, но още виждах господаря на Лалиброх, полугол на лунната светлина, да излива сърцето си пред бъдещето в скута си.

Когато се събудих на сутринта, усетих топлия познат аромат до мен и нещо заплетено в косата ми. Отворих очи и видях малките устнички на Катрин Мери да премляскват на сантиметри от носа ми, а дебелите пръстчета бяха вкопчени в косата над лявото ми ухо. Внимателно се освободих, тя се размърда, но се обърна по корем, сви колене и пак заспа.