Диана Гэблдон - В капана на времето

— Надявам се да е момче — рече тя, загледана в тъмнокосия си син навън. — Левичар или не, всеки мъж има нужда от брат да му помага. — Видях, че се озърна към картината на стената, там един много малък Джейми стоеше между коленете на по-големия си брат Уили. И двамата бяха чипоноси и сериозни; Уили беше отпуснал покровителствено ръка на рамото му.

— Джейми е късметлия, че има Иън — казах аз.

Джени откъсна очи от портрета и примигна. Тя беше две години по-голяма от Джейми и три години по-малка от Уилям.

— Да, така е. Аз също — добави тихо и пак взе ризата.

Взех една детска ризка от кошницата за кърпене и я обърнах наопаки, за да зашия разпорения шеф под мишницата. Навън беше много студено за всички, освен за играта на малки момчета или за работата на мъжете, а тук беше топло и уютно; прозорците бързо се замъглиха и ни откъснаха от ледения свят.

— Като заговорихме за братя — казах, присвила очи, докато вдявах иглата, — като дете често ли виждаше Дугал и Колъм Макензи?

Тя поклати глава.

— Никога не съм виждала Колъм. Дугал е идвал един-два пъти тук, да доведе Джейми у дома за някой празник, но не мога да кажа, че го познавам добре. — Вдигна глава, скосените очи светеха от интерес. — Ти обаче ги познаваш. Кажи ми, какъв е Колъм Макензи? Винаги съм се чудила. Подочувала съм някои неща от гости, но моите родители никога не говореха за него. — Замълча и между веждите ѝ се появи бръчка. — Всъщност татко веднъж каза нещо за него. Беше точно след като Дугал си тръгна с Джейми. Татко се облягаше на оградата отвън и ги гледаше как се отдалечават, а аз излязох да махам на Джейми — много ми беше мъчно, като си отиваше, защото не знаех кога ще се върне. Та ние гледахме как превалят хълма и тогава татко се размърда, изсумтя и рече: „Господ да помага на Дугал Макензи, когато брат му умре.” После сякаш си спомни, че съм там, защото се обърна, усмихна ми се и добави: „Е, моме, какво има за вечеря?” — Тънките черни вежди, като изрисувани с четка, се вдигнаха в объркване. — Стори ми се странно, защото знаех — то кой не знае? — че Колъм е сакат и Дугал върши всичко вместо него: събира рентите, урежда спорове и води клана в битка, когато се наложи.

— Така е. Но… — Поколебах се, не знаех как да опиша тяхната странна симбиоза. — Най-добре да ти разкажа как веднъж ги чух да спорят и Колъм каза на Дугал: „Едно ще ти река, ако братята Макензи имаха само един чеп и един ум, то аз съм доволен от туй, дето ми се е паднало!”

Джени се изсмя изненадана, после се вгледа в мен и сините ѝ очи проблеснаха замислено, също като на брат ѝ.

— Това ли било? Ами веднъж се зачудих, като чух Дугал да говори за сина на Колъм, малкия Хамиш; стори ми се, че му е твърде мил, нищо че му е чичо.

— Ти си умница, Джени — казах аз. — Много си умна. На мен ми отне известно време да се досетя, а ги виждах всеки ден в продължение на месеци.

Тя сви скромно рамене, но на устните ѝ играеше усмивка.

— Ами, аз слушам — рече простичко. — Какво казват хората — и какво не казват. А хората говорят понякога всякакви ужасии. Е — тя откъсна със зъби конеца и изплю крайчето на дланта си — кажи ми за Лeox. Говорят, че е голям, но не чак колкото Боли или Килравок.

Работихме и разговаряхме цялата сутрин, след кърпенето се захванахме с навиване на прежда и накрая скроихме дрешка за Маги. Виковете на момчетата отвън престанаха и бяха заменени от тихи гласове и трополене в задната част на къщата, което подсказваше, че по-младите представители на силния пол са измръзнали и са влезли да тършуват в кухнята.

— Дали скоро ще завали сняг? — попита Джени. — Въздухът е влажен; видя ли мъглата над езерото тази сутрин?

Поклатих глава.

— Надявам се да не завали. На Джейми и Иън ще им е по-трудно да се върнат. — Селото Брох Морда беше на по-малко от десет мили от Лалиброх, но пътят минаваше през хълмове със стръмни, каменисти склонове и всъщност не беше по-широк от еленска пътечка.

Скоро след пладне наистина заваля и снежинките не спряха да се въртят дълго след мръкване.

— Ще трябва да останат в Брох Морда — каза Джени и вдигна глава да огледа облачното небе, което имаше снежно розово сияние. — Не се тревожи за тях. Ще намерят къде да нощуват. — Усмихна ми се успокояващо и дръпна капаците. По коридора долетя внезапен вой и тя събра полите на нощницата си с приглушено възклицание.

— Лека нощ, Клеър! — извика и хукна да изпълнява майчинските си задължения. — Сладки сънища.

Обикновено спях добре; въпреки студения и влажен климат къщата беше стабилно построена и пухените дюшеци бяха покрити с много юргани. Тази нощ обаче бях неспокойна без Джейми. Леглото ми изглеждаше огромно и студено, краката ми все изтръпваха.