Диана Гэблдон - В капана на времето

Макар да обичах къщната работа, най-много харесвах дългите разходки до къщите в имението. Винаги носех голяма кошница с всякакви неща — от малки лакомства за децата до най-необходимите лекарства. Често имаше нужда от тях, защото заради бедността и лошата хигиена хората боледуваха често, а северно от Форт Уилям или южно от Инвърнес нямаше нито един лекар.

С някои болести се справях лесно, като с кървящи венци или кожни обриви, характерни за скорбута. Други неща обаче бяха отвъд моите способности.

Докоснах главата на Роби Макнаб. Рошавата коса беше влажна на слепоочията, устата му зееше отворена, челюстта бе отпусната, а пулсът на шията — бавен.

— Вече е добре — казах аз. Майка му също го виждаше, защото той спеше спокойно и бузите му пламтяха от топлината на близкия огън. Все пак тя още беше напрегната и не се откъсваше от леглото му. Но след като потвърдих това, което виждаше с очите си, раменете ѝ се отпуснаха под шала.

— Благодаря ти, Пресвета Майко — прошепна и се прекръсти, — и на вас милейди.

— Не съм сторила нищо. — И беше точно така — единствената услуга, която оказах на младия Роби, беше да накарам майка му да го остави на мира. Всъщност се наложи почти насила да ѝ попреча да го нахрани с трици, накиснати в петльова кръв, и да гори перата под носа му, или да го плиска със студена вода. Нито един от тези методи не даваше ефект при човек с епилептичен припадък. Когато пристигнах, тя гръмогласно се жалваше, че не може да му осигури най-ефикасното лекарство: изворна вода от череп на самоубиец.

— Много ме е страх, като му стане така — каза Мери Макнаб, вгледана с копнеж в сина си. — Предния път доведох отец Макмъртри и той се моли много дълго, пръска го със светена вода, за да прогони демоните. Но те пак се върнаха. — Стисна ръце, сякаш искаше да докосне сина си, но не можеше да се накара.

— Не са демони — казах аз. — Това е просто болест и то не много лоша.

— Да, милейди, така е, милейди — промърмори, не искаше да ми противоречи, но не беше убедена.

— Той ще се оправи — опитах да я успокоя, без да подхранвам излишно надеждите ѝ. — Винаги се оправя след такива пристъпи, нали? — Пристъпите бяха започнали преди две години — вероятно в резултат от побоите, нанасяни му от покойния му баща — и макар че не се случваха често, припадъците ужасяваха до крайност майка му.

Тя кимна неохотно.

— Да… ама понякога тъй страшно си мята главата…

— Да, това е опасно — казах търпеливо. — Ако го направи отново, просто го издърпай далеч от всичко твърдо и го остави. Знам, че изглежда страшно, но ще се оправи. Трябва да изчакаш пристъпа да отмине, а след това да го сложиш да легне и да се наспи. — Знаех, че няма да ми повярва съвсем. Нужно беше нещо по-конкретно, за да се успокои.

Когато се обърнах да тръгвам, чух тракане в джоба на полата си и получих вдъхновение. Извадих две-три от малките гладки камъчета на Раймон. Избрах млечнобялото — халцедон, вероятно, — с изображение на гърчещ се човек. Сигурно беше точно за това.

— Заший го в джоба му — казах аз и сложих тържествено малкото талисманче в ръката ѝ. — То ще го пази от… демони. — Прокашлях се и добавих: — Така няма да се тревожиш за него; и да дойде пристъп, всичко ще е наред.

Тръгнах си с чувството, че съм пълна глупачка, и не успях да се зарадвам на вълната от благодарности. Не знаех дали ставам по-добър лекар, или по-умел шарлатанин. Все пак, ако не можех да помогна с друго на Роби, можех да помогна на майка му — или да ѝ оставя да си помогне сама. Лечението идва от лекувания; не от лекаря. На това поне ме беше научил Раймон.

Излязох от къщата, за да свърша задачите си за деня, трябваше да посетя две къщи в западния край на имението. При Кирби и Уестън Фрейзър всичко беше наред и скоро тръгнах обратно. На върха на хълма седнах под голям бук да си почина. Слънцето вече се спускаше по небето, но не беше стигнало до боровете, които растяха по билото от западната страна на Лалиброх. Беше късен следобед и светът сияеше с цветовете на есента.

Опадалите листа бяха хладни и хлъзгави под мен, но още доста се държаха по клоните — жълти и сгърчени. Облегнах се на гладката кора и затворих очи, зад клепачите ми замъждука яркото сияние на нивите с узрял ечемик.

В задушните домове на арендаторите ме беше заболяла глава. Облегнах се на бука, дишах бавно и дълбоко, за да изпълня дробовете си със свежия въздух и да започна онова, което наричах „обръщане навътре”.