Диана Гэблдон - В капана на времето

След разгорещен спор — в който господин Хокинс повторил първоначалните си обвинения — съдията, който бил изваден от леглото, за да председателства импровизираното разследване, отсъдил, че след като Алекс Рандал е обвиняемият, не може да бъде смятан за безпристрастен свидетел. Нито аз, като съпруга и вероятен съучастник на другия обвиняем. Мърто пък бил, по собствените му показания, в безсъзнание по време на предполагаемото нападение, а детето Клодел не било надежден свидетел.

След като изгледал кръвнишки капитана на стражата, мосю съдията заявил, че единственият човек, който можел да каже истината по случая, е Мери Хокинс, а тя пък понастоящем не била в състояние да го направи. Затова всички обвинени трябвало да бъдат затворени в Бастилията до разпита на мадмоазел Хокинс и, разбира се, мосю капитанът трябвало да се досети за това и сам.

— Тогава защо не те затвориха в Бастилията? — попитах аз.

— Мосю Дюверне-старши гарантира за мен — отвърна Джейми и ме издърпа на канапето до него. — През цялото време седя в ъгъла, свит като таралеж. А когато съдията взе решение, се изправи и каза, че имал възможността няколко пъти да играе шах с мен и не смятал, че съм толкова пропаднал, та да взема участие в такова безчестно деяние… — Замълча и сви рамене. — Е, представяш си какви ги наприказва. В общи линии, че човек, който може да го бие шест пъти на шах, няма как да подмамва невинни девойки в дома си, за да бъдат обезчестени.

— Желязна логика — казах сухо. — Предполагам, че всъщност е искал да каже, че ако те затворят, вече няма да можеш да играеш с него.

— Предполагам — съгласи се той. Протегна се, прозя се и примигна усмихнат към мен. — Но съм си у дома и не ме е грижа защо. Ела при мен, сасенак! — Хвана ме през кръста и ме сложи в скута си. После ме прегърна и въздъхна от удоволствие.

— Сега искам само — прошепна в ухото ми — да сваля течи мръсни парцали и да легна с теб пред огнището. След туй да заспя на рамото ти и да не мръдна до утре.

— Доста неудобно ще е за слугите. Ще трябва да ни заобикалят.

— Да вървят по дяволите слугите. Вратите за какво са?

— Явно за да се чука по тях — казах аз, защото се чу тихо почукване.

Джейми остана за миг с нос, заровен в косата ми, въздъхна, вдигна глава и ме свали от скута си на канапето.

— Трийсет секунди — обеща ми тихо, после извика: — Влез!

Вратата се отвори и Мърто влезе в стаята. Почти го бях пропуснала в суматохата вечерта и сега установих, че външният му вид не е отбелязал голямо подобрение.

Той също не беше спал; едното му око, отвореното, беше зачервено и кървясало. Другото бе добило цвета на гнил банан и в подпухналата плът проблясваше черен процеп. Буцата на челото му беше достигнала разцвета си: голяма колкото гъше яйце и лилава, точно над веждата, с гадна рана през средата.

Дребният шотландец беше изрекъл само една дума, откакто го разопаковаха предишната вечер. След като попита за ножовете си — Фъргъс като истинско ловно куче беше открил кинжала и егиан дху зад купчина боклуци, — той запази мрачно мълчание по време на трескавото ни оттегляне, като осигуряваше ариергарда ни по тъмните улички на Париж. И щом се прибрахме, един остър поглед от функциониращото око беше достатъчен да потуши всякакви въпроси от страна на любопитните слуги в кухнята.

Предполагах, че е казал нещо в комисариата, за да свидетелства за добродетелите на господаря си — макар да се съмнявах доколко бих му се доверила, ако бях френски съдия. Но сега той мълчеше като гаргойлите на Парижката Света Богородица, на един от които много приличаше.

Въпреки неугледния си вид обаче, Мърто никога не губеше достойнство, не го изгуби и сега. Тръгна с изправен гръб към нас и коленичи официално пред Джейми, който не изглеждаше смутен от поведението му.

Мърто измъкна церемониално кинжала от колана си и му го подаде с дръжката напред. Костеливото лице беше безизразно, но черното око се взираше неотклонно в Джейми.

— Провалих се — каза тихо той. — И те моля, като мой господар, да отнемеш живота ми, за да не понасям тоя срам.

Джейми изправи бавно гръб и аз усетих как се бори с умората. Постоя неподвижен, с ръце на коленете. После посегна и нежно докосна лилавата цицина на челото на Мърто.

— Не е срамно да паднеш в битка, мо караид [16] От келтски „приятелю”. — Бел. прев. — каза тихо. — И най-великите воини могат да бъдат надвити.

Дребният човек упорито поклати глава, черното око не примигваше.