Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Какъвто и да бе за него Фрейзър навремето; сега той бе повален враг; военнопленник под грижите на Короната. Под неговите грижи всъщност; негова отговорност и това бе въпрос на чест.

Слугата му беше донесъл топла вода, за да се избръсне. Той намокри бузите си и топлината го успокои, прогони нощните мъчителни фантазии. Те бяха само това, осъзна той — фантазии, и тази мисъл му донесе някаква утеха.

Можеше да срещне Фрейзър в битка и да получи истинско свирепо удоволствие, като го убие или осакати. Но нямаше как да пренебрегне факта, че докато Фрейзър е негов затворник, честта не му позволява да го нарани. Когато се избръсна и слугата му помогна да се облече, той вече се бе съвзел достатъчно, за да открие дори малко мрачен хумор в ситуацията.

Глупавото му поведение при Карярик бе спасило живота на Фрейзър при Калоден. Сега, когато дългът вече бе изплатен и Фрейзър бе под неговата власт, самата му безпомощност като затворник пак му осигуряваше пълна безопасност. Защото мъдро или не, наивно или не, всички Грей бяха мъже на честта.

След като се почувства малко по-добре, той се погледна в огледалото, нагласи перуката си и отиде да закуси, преди да се изправи пред затворниците за първото си обръщение към тях.

— Ще искате ли да вечеряте в салона, сър, или тук? — главата на Маккей, рошава както винаги, надникна в кабинета му.

— А? — Грей бе потънал в документите, пръснати по писалището му. — О — вдигна очи. — Тук, ако обичаш. — Махна неясно към ъгъла на голямото бюро и се върна към работата си, като почти не погледна подноса с храната, който пристигна след малко.

Куори не се беше шегувал за чиновническата работа. Дори само огромното количество храна изискваше безкрайни заявки и описи — копия от всички тях трябва да се изпратят в Лондон, ако обичате ! — да не говорим за стотиците други нужди на затворниците, на пазачите и мъжете и жените от селото, които идваха през деня да чистят казармите и да работят в кухните. Цял ден не бе правил нищо друго, освен да пише и да подписва документи. Трябваше да си намери писар скоро, или щеше да умре от изтощение.

Двеста фунта пшенично брашно , написа той, за затворниците. Шест бъчви ейл за казармите. Обикновено елегантният му почерк бързо бе деградирал до безлично драскане, а стилният му подпис се превърна в едно кратко Дж. Грей .

Остави перото с въздишка и затвори очи, като масажираше болката между веждите си. Слънцето не си бе направило труда да се покаже още от пристигането му и след цял ден работа в задимената стая на светлината на свещ очите му горяха като въглени. Книгите му бяха пристигнали предишния ден, но още дори не ги бе разопаковал, защото вечерта беше твърде изтощен и успя само да наплиска очите си със студена вода и да си легне.

Чу някакъв тих, потаен звук и изправи гръб на стола, отворил широко очи. Един голям кафяв плъх седеше в ъгъла на писалището му и държеше в предните си лапи парче от сладкиша със сливи. Не помръдна, само го гледаше замислено с потрепващи мустачки.

— О, Господи, проклет да съм! — възкликна удивен Грей. — Ей, негодник! Това е моята вечеря!

Плъхът отхапа замислено от кейка, блесналите му черни очички бяха приковани в майора.

— Махай се! — Разгневен, Грей грабна най-близкия предмет и го запрати към плъха. Мастилницата се пръсна на каменния под сред дъжд от чернилка, а стреснатият плъх скочи от писалището и избяга чевръсто, препускайки между краката на още по-стреснатия Маккей, който се появи на прага, за да види какъв е този шум.

— Затворът няма ли котка? — попита Грей, докато изхвърляше храната от подноса в кофата за боклук до писалището.

— Да, сър, има котки в складовете — отвърна Маккей, докато пълзеше на четири крака, за да избърше малките черни следи на плъха, който в бързото си оттегляне бе минал през локва от мастило.

— Е, доведи една тук, ако обичаш, Маккей — нареди Грей. — Веднага. — Той изсумтя при спомена за гнусната гола опашка, простряна небрежно върху чинията му. Беше виждал достатъчно плъхове на бойното поле, разбира се, но бе особено вбесяващо да видиш как един от тях се гощава с вечерята ти пред очите ти.

Отиде до прозореца и остана там, с надеждата свежият въздух да му прочисти главата, докато Маккей приключи с чистенето. Залезът наближаваше и изпълваше двора с лилави сенки. Камъните на крилото с килиите отсреща изглеждаха дори по-студени и по-страховити от обикновено.