Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Студ плъзна из мен при тези думи. Видях лицата на хората от Лалиброх — хората, които познавах и обичах — сбръчкани от студ и глад. Но не само ужас ме изпълваше; чувствах и вина. Аз бях на сигурно място, на топло, добре нахранена, и не споделях съдбата им — защото бях сторила, както поиска Джейми, и ги изоставих. Погледнах към Бриана, червенокосата ѝ глава бе сведена в размисъл и стягането в гърдите ми отмина леко. Тя също беше в безопасност през всички тези години, на топло, добре нахранена и обичана — защото бях сторила, както поиска Джейми.

— И той измислил дързък план, Кафявата шапка — продължи Фиона. Кръглото ѝ лице се бе озарило от драматизъм. — Той нагласил всичко така, че един от хората му да отиде при англичаните и да им предложи да го предаде. Имало голяма награда за главата му, защото той бил велик воин на принца. Селянинът щял да отнесе златото за наградата — за да го ползват хората от имението, разбира се — и казал на англичаните къде могат да заловят Кафявата шапка.

Ръката ми се сгърчи конвулсивно при тези думи и тънката дръжка на чашата се отчупи.

— Заловят? — изграчих, гласът ми бе предрезгавял от шока. — Обесили ли са го?

Фиона примигна изненадана.

— А не — рече тя. — Искали, тъй рече баба, и го съдили за измяна, но накрая само го хвърлили в затвора — но златото отишло при хората му и те преживели глада — довърши тя весело, очевидно смяташе това за щастлив завършек.

— Господи! — изпъшка Роджър. Остави внимателно чашата и се втренчи в пространството. — Затвор.

— Казваш го, сякаш е нещо хубаво — възрази Бриана. Устните ѝ се бяха сковали и очите ѝ леко блестяха.

— Така е — каза Роджър, забелязал колко е разстроена. — Англичаните са затваряли предателите якобити само в няколко затвора и всички те имат официални регистри. Не разбирате ли? — попита той, като гледаше ту изумената Фиона, ту смръщената Бриана, накрая погледът му спря на мен с надежда да го разбера. — Ако е пратен в затвора, мога да го намеря. — Тогава се обърна, за да погледне към високите лавици с книги по трите стени на кабинета, които съдържаха якобитската сбирка на покойния Уейкфийлд.

— Той е някъде там — рече тихо Роджър. — В някой затворнически регистър. В документ — истинско доказателство! Не разбирате ли? — настоя отново, като се обърна към мен. — Като са го хвърлили в затвора, те са го направили отново част от писаната история! И някъде там ще го открием!

— И какво се случило с него — ахна Бриана. — Когато са го освободили.

Роджър стисна здраво устни, за да не изрече алтернативата, която изскочи в ума му, както и в моя — „или е умрял там“.

— Да, точно така — каза той и хвана ръката на Бриана. Очите му срещнаха моите, дълбоко зелени и бездънни. — Когато са го освободили.

След седмица вярата на Роджър в документите остана непоклатима. Същото не можеше да се каже за масата от осемнайсети век на преподобния Уейкфийлд в кабинета, чиито тънки крачета се клатеха и скърцаха притеснително под това изненадващо бреме.

Тази маса обикновено крепеше само малка лампа и колекция от по-дребните артефакти на Преподобния; сега бе влязла в употреба само защото всяка друга повърхност в кабинета вече бе претрупана с хартии, дневници, книги и издути пликове от антикварни общества, университети и изследователски библиотеки из цяла Англия, Шотландия и Ирландия.

— Ако сложиш дори само още една страница върху това нещо, ще се срути — отбеляза Клеър, когато Роджър небрежно посегна с намерението да остави папката на малката масичка.

— А? О, добре. — Той смени посоката, огледа се за друго свободно място и накрая я остави на пода в краката си.

— Тъкмо приключих с Уентуърт — каза Клеър. Тя посочи нестабилната купчина на пода до крака ѝ. — Получихме ли регистрите от Беруик вече?

— Да, тази сутрин. Къде ги сложих обаче? — Роджър огледа стаята, която много приличаше на хаоса в Александрийската библиотека точно преди да запалят първата факла. Той потърка челото си в опит да се концентрира. След като цяла седмица по десет часа на ден прелиства ръкописни регистри на британски затвори, писмата и дневниците на техните директори в търсене на официална следа от Джейми Фрейзър, Роджър вече усещаше очите си като пълни с пясък.

— Беше син — каза той накрая. — Много добре помня, че беше син. Получих го от Макалистър, лектор по история в „Тринити“ в Кеймбридж, а в Тринити Колидж използват големи бледосини пликове с техния герб отпред. Може би Фиона го е виждала. Фиона!