Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Бриана не я хареса; започна да се оплаква още щом я прекарах през главата ѝ и започнах да пъхам пухкавите ѝ ръчички в бухналите ръкави. Изметна глава назад и нададе пронизителен писък.

— Какво има? — попитах стреснато. Вече можех да разпознавам значението на повечето писъци, но този беше нов, изпълнен със страх и болка. — Какво има, скъпа?

Тя вече пищеше яростно, по бузите ѝ се стичаха сълзи. Обърнах я трескаво и я потупах по гърба, като си мислех, че може да е внезапен пристъп на колики, но тя не спираше. Мяташе се силно и когато я обърнах с гръб, за да я вдигна, видях дълга червена линия по нежната кожа от вътрешната страна на размахващата се ръчичка. Една карфица бе останала в роклята и бе одрала кожата ѝ, докато съм пъхала ръката ѝ в ръкава.

— О, скъпа! О, съжалявам! Мама много съжалява! — Сълзите потекоха и по моето лице, докато вадех карфицата. Притиснах детето към рамото си, започнах да го галя и успокоявам, в опит да успокоя и себе си, паниката и вината. Разбира се, не исках да я нараня, но тя не можеше да знае това.

— О, скъпа — шепнех. — Вече всичко е наред. Да, мама те обича, всичко е наред. — Защо не се бях сетила да проверя за карфици? И всъщност що за маниак ще опакова бебешки дрехи с карфици? Разкъсвана между яростта и тревогата, аз оправих рокличката на Бриана, избърсах брадичката ѝ и я отнесох в спалнята, където я сложих на двойното легло, докато набързо се преоблякох със свястна пола и чиста блуза.

Позвъни се точно когато си обувах чорапите. Имах дупка на петата, но нямах време да се занимавам с това. Нахлузих тесни високи обувки от кожа на алигатор, грабнах Бриана и отидох да отворя вратата.

Беше Франк, твърде натоварен с покупки, за да може да си отключи сам. Взех с една ръка повечето от тях и ги оставих на масата в коридора.

— Вечерята готова ли е, скъпа? Донесох нова покривка и салфетки — мисля, че нашите са доста захабени. И вино, разбира се. — Той вдигна бутилката, усмихнат, после се наведе да ме погледне и спря да се усмихва. Огледа ме неодобрително от рошавата коса до блузата, прясно лекьосана с изплюто мляко.

— За бога, Клеър! — каза той. — Не можа ли да се пооправиш малко? Все пак нямаш какво друго да правиш по цял ден у дома — не можа ли да отделиш няколко минути…

— Не — отвърнах доста силно. Бутнах Бриана, която пак плачеше от страх и изтощение, в ръцете му.

— Не — казах отново и задърпах бутилката вино от ръката му.

— НЕ! — изпищях, забивайки крака. Замахнах широко с бутилката и той приклекна, но закачих рамката на вратата и полетяха лилави пръски божоле, следвани от блещукащи на светлината от входа парченца стъкло.

Хвърлих строшената бутилка в азалиите и изтичах без палто по пътеката към смразяващата мъгла. В края ѝ минах покрай стреснатите Хинчклиф, които пристигаха с половин час по-рано, вероятно с надеждата да ме заварят в някакъв домашен недостиг. Надявах се да се насладят на вечерята.

Карах безцелно през мъглата, парното на колата сгряваше краката ми, докато не ми свърши бензинът. Нямаше да се прибера у дома; не още. Някое денонощно кафене? После осъзнах, че е петък вечер и вече наближава дванайсет. Все пак имах къде да отида. Обърнах към предградието, където живеехме, и към църквата „Свети Финбар“.

В този час параклисът беше заключен, за да се предотвратят обири и вандализъм. За късните богомолци имаше панел с бутони за отключване точно под дръжката на вратата. Пет бутона, от едно до пет. Като натиснеш три от тях, в правилната комбинация, ключалката се освобождава и можеш да влезеш.

Тръгнах тихо към дъното на параклиса, към дневника, положен в краката на свети Финбар, за да запиша появата си.

— Свети Финбарли? — бе попитал невярващо Франк. — Няма такъв светец. Няма как да има.

— Има — отвърнах леко надменно. — Ирландски епископ от дванайсети век.

— О, ирландски — каза пренебрежително Франк. — Това обяснява всичко. Но не мога да разбера — добави с усилие да бъде тактичен — ами… ъъъ… защо?

— Какво защо?

— Защо е това Вечно поклонение? Никога не си била набожна, не повече от мен. Не ходиш на служба или нещо такова; отец Бегс всяка седмица ме пита къде си.

Поклатих глава.

— Не мога да ти обясня, Франк. Това е просто… имам нужда от него. — Погледнах го, неспособна да обясня. — Просто там има… покой — рекох накрая.

Той отвори уста, сякаш да каже нещо, но после се извърна, клатейки глава.