Карл Май - То-кай-хун

Изведохме конете от гората в противоположна на реката посока. Когато стигнахме на открито, Джафар и Пъркинс ги възседнаха, за да ме следват. Тук беше по-светло отколкото в гората. Звездите грееха и не съществуваше съмнение относно това накъде трябва да се насоча.

Дълго време всеки бе зает с мислите си, после Пъркинс каза:

— Ти явно знаеш точно накъде вървиш, сър. Може ли и ние да го научим?

— Да, така е! Към едно възвишение, наречено Макик Натун. Там команчите искат да убият пленниците при гробовете на своите вождове. Днес не може вече нищо да се направи. Но аз се надявам утре да им измъкнем пленниците.

— По какъв начин?

— На половин ден езда оттук към Макик Натун се намира едно дере, в което през пролетта тече толкова много вода, а през останалото време е толкова влажно, че там е порасла гора. Аз съм сигурен, че индианците ще насочат ездата си натам, за да позволят на конете да си отдъхнат, да ги напоят и да ги оставят да попасат. Може би там ще ни се открие възможност да освободим пленниците.

— А ако не?

— Тогава наистина няма да ни остава нищо друго, освен да последваме червенокожите към Макик Натун, където непременно трябва да бъде намерен удобен случай, та ако ще да се наложи да изтегля всички тях за косите.

— Ти си храбър мъж, мастър Поразяваща ръка. Известно ли ти е всъщност дерето, за което говориш?

— Да. То се намира северно от Бийвър Крийк. Ние обаче направихме една заобиколка на запад и ще приближим следователно от тази посока. Това беше необходимо заради команчите, които сигурно ще яздят по права линия и не бива да се натъкнат на нашата диря.

— Ама с тая заобикалка лесно можем да пропуснем пороището.

— Това казваш ти и претендираш да си водач?

Тази забележка го накара да преустанови разговора.

В замяна Джафар започна да ми разказва как е бил нападнат от червенокожите. Той се отбранявал и улучил с куршумите си двама индианци. Оттук беше кръвта, която бяхме видели. По тази причина бил по-здраво вързан от другите и определен за една по-мъчителна смърт. Той описа отреденото му «обработване». Говореше английски, но по такъв пищно-цветист начин, че щях да го сметана за ориенталец дори и още нищо да не знаех за него.

Ние дълго говорихме. Аз с удоволствие бих научил нещо по-подробно, но тъй като той самият не засягаше своя живот, не сметнах за необходимо да го питам. Във всеки случай беше образован мъж, образован не само според ориенталското схващане. Трябва да бе пребивавал по-дълго време в Западна Европа.

По-късно моите спътници вървяха заедно и докато аз крачех напред, си говореха, както изглежда, за мен, защото от време на време приглушаваха гласовете си до шептене и изоставаха по-далеч зад мен, отколкото биха го сторили, ако не бях темата на техния разговор.

Пъркинс ми предложи на няколко пъти коня, но понеже не бях уморен, можеше да го задържи. Така мина нощта и настъпи утрото. Когато бе станало толкова светло, че можехме да се виждаме, той каза:

— Сега команчите ще започнат да ни търсят и ще намерят мулетата, сър.

— Определено. И тъй като в гората е влажно, стъпките ни вече не могат да се видят. Не намерят ли червенокожите следа, ще приемат, че със Снафълс не е имало други, и няма да търсят повече.

— Но ще търсят мистър Джафар.

— Не прекалено дълго. Команчите биха могли да го заловят само ако открият следата му. Но понеже това, както предполагам, няма да се случи, те няма да губят много време за усилия, за които ще си кажат, че са напразни.

— Бих желал да отбележа, че индианците не могат да проумеят неговото изчезване и ще са любопитни да намерят някакво обяснение.

— При други обстоятелства червенокожите действително биха претърсили цялата местност. Но ние знаем какво възнамеряват. Те бързат. Не могат да чакат, докато заселниците, които се канят да нападнат, узнаят за това. Ето защо команчите ще предпочетат да оставят изплъзналия им се по толкова загадъчен начин мъж, вместо да организират едно дълго, безполезно търсене. Доколкото познавам червенокожите, те ще използват за това най-много първите два часа от деня и после ще си продължат ездата към Макик Натун.

— Кога ще пристигнат в гората при пороището?

— Тъй като команчите през деня ще яздят по-бързо, отколкото ние досега, ще бъдат там навярно по обяд.

— А ние?

— След може би един час, ако нещо не се заблуждавам в предположенията си.

— Тогава ще трябва да чакаме там почти пет часа. Дано само намерим някакъв дивеч! Нямаме нищо за ядене.