Карл Май - То-кай-хун

Долу при реката припламна искра, която бързо се уголемяваше. Тъй като се бе стъмнило, червенокожите палеха огън. Това, че не бяха останали тук горе, на високия бряг, лесно можеше да се обясни. Долу имаше вода за тях и конете им. Огньовете станаха пет.

— Това е добре — каза Джим. — Така ще можем да виждаме всичко, когато се промъкваме към тях.

— Но и те нас, ако не внимаваме много. За мен огньовете са добре дошли единствено защото ни казват, че команчите се чувстват сигурни и ненаблюдавани.

— Нали все пак ще се спуснем, мастър Поразяваща ръка?

— Ще слезем тук отляво, ще обходим внимателно бивака и там вдясно ще се изкачим пак горе.

— Добре, сър. Значи надолу!

Не беше така лесно да се смъкнем. Непознатият за нас терен беше стръмен. За храстите не биваше да се хващаме, защото това щеше да причини шум, а всеки камък, който поместехме от мястото му, можеше да ни издаде, като се изтърколеше надолу. Ето защо трябваше много да внимаваме и слизането вървеше бавно. Мина повече от половин час, преди да стигнем долу. Добре че Джим Снафъл се оказа опитен — беше се научил да се придвижва безшумно. Аз се спусках пръв, а той се придържаше близо зад или над мен. Въпреки това трябваше внимателно да се вслушвам, ако исках да чуя тихия шум, който причиняваше.

Сега се намирахме от горната страна на мястото, където лагеруваха индианците, и трябваше да се насочим надолу по реката. Речната долина беше лъжичнообразно вдълбочена, т.е. по средата пропадаше, и имаше храсталак само докъдето не можеше да бъде достигнат от най-високите води. Понеже водата на реката сега беше намаляла, между нея и храсталака оставаше свободна ивица, на която не биваше да излизаме. Промъкването до червенокожите не трябваше да стане откъм водата, а по такъв начин, че завоят, който се канехме да опишем около бивака, да минава покрай опасния стръмен бряг — една трудна задача.

Най-напред залегнахме и запълзяхме между храстите и лагера. Стигнахме благополучно толкова близо, че можехме да го обгърнем с поглед. Команчите бяха избрали подходящ терен. Той лежеше именно по-дълбоко от околността и поради това приливните води тук приближаваха до стената на долината. Ето защо тук нямаше храсталак, а открита площ, по която и някой по-голям отряд можеше да се движи удобно. За нас това обстоятелство беше, разбира се, нежелано, защото повишаваше трудностите, които трябваше да преодолеем.

Индианците се хранеха. Бъбреха си високо и непринудено, понеже се чувстваха напълно сигурни. Бивакуваха в сравнително еднакво големи групи около петте огъня и можеха лесно да бъдат преброени. Бяха седемдесет и един. От всички най биеше на очи вождът заради бялата си коса. Той седеше при втория огън, приблизително на трийсет крачки отдалечен от нас, и тъй като бе обърнат с лице към нас, можех ясно да го видя. Представете си удивлението ми — аз разпознах То-кай-хун, един от най-опасните главатари на команчите! Ако попаднех в ръцете му, бях изгубен, та дори и да не се намираше на бойната пътека. Бях убеден в това от деня, когато аз, Винету и неколцина други мъже бяхме попаднали в негов плен и се измъкнахме само благодарение на моята дързост. [9] Вж. Карл Май, Събрани съчинения, том 9, «Винету III» — б.нем.изд.

Но сега не мислех за То-кай-хун, а за петимата пленници. Те лежаха един до друг край огъня, при който седеше вождът, и бяха така вързани, че не можеха да се помръднат. Най-близко лежащият до мен беше провесил гъст черен мустак. Той следователно беше мистър Джафар.

Между този огън и мен имаше още няколко храста и аз не сметнах за рисковано да пропълзя по-напред. Червенокожите не бяха оставили постове и тъй като си седяха спокойно край огньовете, не се опасявах, че ще ни забележат. Вождът говореше с тези, които седяха при него, и на мен много ми се искаше да чуя за какво разговарят. Ето защо се запромъквахме предпазливо нататък, докато достигнахме последния храст, чиято сянка бе достатъчно голяма да покрива и двама ни.

Целта, която преследвах, беше постигната — ние чувахме какво се говори. Предмет на разговора беше бойният поход, на който те сега бяха тръгнали. Искаха да нападнат няколко поселища — споменаха кои — и да избият тамошните бели, но преди това да яздят до Макик Натун (Жълтата планина) и да изпълнят там боен танц, та да питат шаманите дали нападението ще успее. Тържествеността на церемонията щеше да се приповдигне с това, че петимата бледолики, паднали днес в ръцете им, трябваше да умрат на кола на мъченията. Сега знаех намеренията им и можех да напусна опасния подслушвателен пост. Ако днес не ни се удадеше да освободим пленниците, можехме да последваме индианците до Макик Натун, за да намерим там или още по път някоя по-добра възможност за тая цел.