Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Хубаво, най-гладни сред всички готвачи от страните по земята! Ти значи трябва да сториш не каквото искаш, ами каквото налага гостоприемството на твоя господар, а то изисква настоятелно от него гостите му час по-скоро да получат ядене. Ако искаш сетне да идеш до кафенетата, стори го. Аз не мога нищо да ти заповядвам, ала речеш ли там — внимавай добре какво ще ти кажа! — само една-единствена дума, че сме в Багдад и къде се намираме, то на сутринта ще си труп, умирал бавно през цялата нощ!

От ужас дебелият отскочи няколко крачки назад — толкова бързо, колкото изобщо никой не би го сметнал способен. Пребледнявайки до гушата, той запелтечи:

— Труп… умирал… бавно… през цялата нощ…!

— Да — заяви Халеф много сериозно.

— Ама… ама… защо мъртъв?… Защо умрял…? Защо труп…?

— Ще ти обясня. Ние имаме врагове, които ни преследват и търсят в Багдад. Ако ни намерят, ще възникне битка. Ние двамата ще победим, наистина, ала къщата, в която живеем, ще си отнесе последиците. Ония ще измъчват бавно обитателите й до смърт.

— Измъчват… до… смърт…! Аллах да ме предварди от Шейтана, от смъртта и от всички люде, дето искат да ми отнемат живота! Дори няма да си помисля да посетя кафенетата, докато се намирате при нас. Ще си държа устата затворена и на никого няма да издам къде сте! Най ще ми е приятно да си остана у дома и да не прекрачвам границата на нашата градина.

— Добре замислено от твоя страна. Аз съм готов да те облекча в това храбро уединение, като самият отида да напазаря нужните продукти. Ти междувременно можеш да стъкнеш огъня. Ела с мен в кухнята!

Тръгнаха. Когато се бяха отдалечили, полякът се осведоми угрижено:

— Хаджи Халеф Омар при всички случаи преувеличава. Но наистина ли имате врагове, които ви преследват?

— Действително срещнахме едни мъже, които се държаха толкова враждебно към нас, че им дадохме да опитат камшика. Бяха персийци — отвърнах аз.

— Аха, значи пак персийци!

— Да. Те горят от жажда за мъст и понеже знаят, че сме в Багдад, ще ни търсят, за да намерят възможност да се разплатят за получените удари. Халеф преувеличи нещата, за да вдъхне по понятни причини на слугата ти страх. Тоя Кепек май е доста плашлив.

— Тук се лъжеш, ефенди. Той беше онбаши [82] онбаши — младши сержант, корпорал — б. а. , един от най-годните и безстрашни подофицери, по този повод можеш да научиш, че аз се казвам Дозорца и се уволних като бинбаши [83] бинбаши — майор — б. а. . Кепек сега е остарял и търси удобствата. По-рано беше ловък, подвижен и винаги готов за счепкване. Със своята неимоверна телесна пълнота той създава вид за противното, а може би любовта, която го привързва към мен, и постоянните му грижи за мен са повлияли да стане по-предпазлив, отколкото беше преди. Той на няколко пъти ме измъкна от враговете, а и разни други услуги ми е вършил, които ме карат да си затварям очите пред неговите слабости. Убеден съм, че ако се наложи, и сега ще рискува живота си за мен. Той ми е верен като злато и също опитен при огнището, така че не е необходимо да държа готвач. Вярно, похапва си изключително здраво и ми дава само останките, ала аз с тях добре преживявам. А що се отнася до кафето, той вари два вида — доброто, силното за себе си и воднистото за мен, защото твърди, че силното щяло да ми иде в кръвта, пък нервите не ми го… Psia krew! Като заприказвах за кафета, се сещам, че нямаме още никакво! Каква немарливост спрямо теб, ефенди! Кепек ще трябва веднага да донесе!

Бинбашията плесна два, три, пет… десет пъти ръце, ала Кепек не идваше ли, не идваше. Едва когато ударих моите при отворената врата толкова силно, че ме заболяха, той се дотътри много бавно. Каза негодуващо:

— Ей на пак! Едвам дадох на тоя хаджи Халеф, дето нищо не може да проумее, напътствията си, на които той само се хилеше, вместо да ги приеме с достойнство, и ето че вече пак трябва да търча насам! Какво искате всъщност?

— Кафе! — отговори Дозорца.

— Кафе? Че тук нали няма, хаджията ще донесе. Понеже той самият ще плаща всичко, казах му да не забрави и кафето.

Мислейки, че дебеланкото е забравил за нашето кафе, аз му напомних, че го е скрил в пазвата. Оня обаче ми обясни с изненадваща безогледност:

— Да, там го бях пъхнал, ефенди, ама сетне пак го извадих.

— И къде е то сега?

— Скрито и закътано.

— Тогава ти навярно искаш да го имаш само за себе си?

— Да. Ти ще съзнаеш, о, ефенди, че тук съм прав. Знай, че след няколко дни е моят Ид яум ил вилиде [84] Ид яум ил вилиде — рожден ден — б. а. , на който ще поканя неколцина познати. Те са отлични познавачи на кафето и понеже видях, че купуваш по-добро отколкото моят ефенди, то скътах твоето за празника, а на вас ще сваря каквото донесе хаджията. Само имайте търпение! Няма да мине много и той ще се върне.