Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Сихди, твоята проницателност улучи правилно — рече Халеф. — Онези се намират там, където предположи. Много ми се ще да ида дотам и да си поговоря с тях с езика на камшика.

— За тая работа сега нямаш никакво основание — отвърнах. — Ако искаш да говориш с тях по този начин, трябва да можем да докажем, че са наумили нещо враждебно срещу нас, а това доказателство все още ни липсва.

— Не ни липсва то. Та нали знаем, че те са убедили мъжа и жената да ни предадат в ръцете им.

— Това засега е само предположение. Ние следователно се нуждаем от сигурност, която аз ще добия, и то когато се стъмни напълно.

— Значи искаш да ги подслушаш както вчера?

— Да.

— На силла няма ли да направи впечатление, ако се отдалечиш, без да е съзрял някаква уважителна причина?

— Той действително би могъл да се усъмни, така че ще трябва да измислим някакъв претекст. Мъжът ще се помоли първо с Могреб и после с Аша. Ако след свършека на молитвата попита защо съм се отдалечил, ще му кажеш, че в качеството си на християнин аз не мога да се моля заедно с хора, които призовават Мохамед. Това е причина, срещу която няма да може нищо да възрази.

— Имаш право, сихди. Ами какво ако персийците дойдат при колибата, додето ти ги дириш? Какво да правя при това положение?

— Този случай няма да настъпи. Можем да приемем, че хората ще напуснат скривалището си едва след като техният съюзник ги е навестил, за да им докладва. Докато не го е сторил, можем да бъдем сигурни от тяхна страна. А сега да се връщаме, иначе ще стане нощ, преди да сме достигнали колибата.

Отидохме при конете и описахме дъга, по която бяхме яздили преди малко. Тъй като следствие на това пристигнахме от друга страна, на силла на ум не му дойде, че сме били при реката.

Стените на колибата се състояха от тръстика и глина. Те бяха може би половин метър дебели и имаха, както забелязах, едно повредено място, през което можеше да се погледне отвън във вътрешността. Входът беше затулен с тръстикова рогозка. В покрива имаше дупка за изтегляне на пушека. Вътрешността беше голяма, колкото бе казал силлът, но извънредно мръсна. От «сладките сънища», които тук според израза му ни очакваха, аз се отказах, защото се разбираше от само себе си, че няма да спим в тоя обор, а на открито. Вярно, не биваше още сега да го казвам, а да се помиря с всички предложения на мъжа, който се показваше много загрижен за нашето удобство.

Той стъкми в единия ъгъл дърва, които по-късно щеше да запали. Най-дебелата мръсотия разчисти настрана, за да ни приготви едно що-годе приемливо място за постеля. Накратко казано, вършеше всичко възможно при дадените обстоятелства, за да спечели нашето доверие и признание. После, когато слънцето залезе, започна да изрича пред колибата, с извърнато към Мека лице, Могреб.

Ние бяхме любезни към него и жена му и поделихме с тях остатъка от провизиите си. Когато се нахранихме, дойде време за Аша и той отново се приготви за молитва. Аз минах край него и се отдалечих от реката привидно навътре в страната. Когато не можеше повече да ме чуе, изоставих тази посока и се насочих обратно към водата, но не съвсем до брега, защото бе възможно все пак персите да са изгубили търпение и да са дошли по-близо. Бях запомнил разстоянието и бреговата форма, ала въпреки това не беше лесно да се ориентирам така, че да стигна реката там, където лежеше ниският нос. Намирах, че изминавам ту твърде къс, ту малко по-дълъг участък, и мина известно време, докато различих най-сетне целта пред себе си. Първо се ядосах за заблудата си, но скоро съзнах, че този удължен път дори ми е донесъл изгода.

Тъкмо се сниших, за да пропълзя през храстите, когато чух зад мен бързи крачки. Бързо се шмугнах в шубрака и едва бе станало това, силлът дойде, спря на късо разстояние от мен и плесна с ръце. След като повтори няколко пъти този сигнал, откъм водата прозвуча високият въпрос:

— Мин хаида? (Кой е там?)

— Сафи, силлът — доложи се мъжът.

— Ела насам, направо!

Сафи се запромъква с такъв шум през храстите, че можех да го следвам, без да бъда чут. Персийците бяха наскачали. Сафи стоеше при тях, а аз лежах на земята съвсем наблизо.

— Очаквахме те по-късничко — каза Педер-и-Бахарат. — Нещо фалшиво ли видя, че идваш толкова рано?

— Не — отвърна Сафи. — Идвам сега, защото ми се отдаде благоприятна възможност. Гяурът се замъкна някъде в нощта да си изрече молитвата. Той се бои да го стори в присъствието на един истински вярващ.

— В нощта? Накъде? Да не би насам?