Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Кучи син, развържи ме! Ние трябва да тръгваме.

Тъй като аз премълчах оскърблението, Халеф отвърна вместо мен:

— Ако говориш по този начин с ефендито, ще ви оставим сиджимите и ще има да лежите тук, додето пукнете от глад и жажда.

— Ние не сме ви сторили нищо!

— Не ставай смешен!

— Ако ви срещна пак, сигурно няма да ме намериш смешен!

— Заканваш ли ни се? Добре! Значи няма да ви развържем.

Халеф седна при мен и се зае със закуската си. Тогава персиецът промени тона. Заяви, че ще гледа на станалото като на нестанало само да сме го развържели, защото трябвало да тръгва. Предоставих на Халеф да преговаря по-нататък с него. Хаджията оповести своето решение:

— Ти ни излъга и поруга. Ето защо ние ти показахме, че сме мъже, които не допускат такива неща да останат ненаказани. Ще ви снемем ремъците само ако си вземеш оскърбленията обратно.

— Вземам си ги.

— И ни молиш за прошка.

— Моля.

— Хубаво! Ние значи ще те развържем. Но кога ще стане това, зависи от прочутия Кара Бен Немзи ефенди.

— Ти каза, че си шейх, следователно можеш да решаваш и ти.

— Ефендито е още по-голям шейх от мен. Той брои конете си по стотици, камилите по хиляди, а харемът му е пълен с красиви жени, които му приготвят печени овни. Та обърни се значи към него!

Това за персиеца си беше наистина твърде много. Той замълча.. Аз побързах да приключа закуската и се «нахвърлих» после върху огнестрелните оръжия на пленниците: изстрелях пищовите и кремъклийките им и хвърлих торбичките с барута във водата.

— Проклятие! — изкряска Педер-и-Бахарат. — Защо унищожи единствения барут, който още имахме?

Аз все още не отговарях. Не беше трудно да се досети, че го правех от предвидливост. Трябваше да се отнеме възможността на тези хора да стрелят по нас, иначе още с освобождаването им нямаше да сме вече сигурни пред тях. Когато се бях погрижил по този начин, откарахме конете на сала, на който аз останах, като подканих Халеф да освободи Афтаб. Той беше, чийто нож и пищов бях изхвърлил във водата. Дребният хаджи отиде при него и заговори:

— Ти чу, че ще те развържа. Всъщност ти не си достоен за тая работа, ама аз ще проявя милост към теб и ще ти върна свободата. После ще можеш да освободиш ахпапите си, но не преди да сме се махнали, иначе ще получиш куршум! Чу ли?

— Да — заяви Афтаб.

— И ако твоят господар, или какъвто ти е там, понечи да се оплаче, че благотворната чувствителност на неговото лице му освежава сърцето повече от обичайното, то му натрий двата кервански пътя, дето му ги прокарах по лицето, със сол и пипер. Това ще удвои неговото блаженство и ще подсили пленителните възприятия на неговия живот.

Педер-и-Бахарат, който бе чул тези думи, изчака, докато Халеф се намери отново при мен, и се провикна вбесено:

— Отпътувайте в пъкъла, крастави следовници на магията, разбойници и крадци на пръстени! Пазете се да не ни срещнете отново! Денят, в който очите ви ще ни зърнат, ще бъде последният в живота ви, защото моят куршум ще ви отвори портите, зад които има само един път, и той води надолу в джендема, където ще заплатите камшичните удари с вечното проклятие!

Аз не му дадох отговор, ала Халеф, винаги готов за приказки, отвърна:

— Ти ни предупреждаваш за повторната среща. Аз обаче ще се радвам на нея, защото измерих копнеещата степ на твоето лице и установих, че там има място за още няколко такива камилски пътеки. Веднага щом Аллах доведе пътя ти отново пред нашите очи, няма да пропусна с няколко нови удара да ти призова обратно в паметта блаженството от изминалата нощ. А дотогава си помисляй сегиз-тогиз за нас, твоите най-верни приятели, които винаги ще си спомнят с удоволствие за Касим мирза, пресветлейшия шахзахде!

По време на тази реч аз бях отвързал сала. Отблъснахме се от брега и загребахме навън до Тигър, по чието течение заплавахме надолу. Гръмливите «благопожелания» на персийците се бяха носили след нас до изхода на бухтата. За днес яростта им беше безсилна, ала по-късно при една евентуална среща трябваше много да внимаваме. Когато направих бележка на Халеф в това отношение, той попита:

— Считаш за възможно отново да ги видим?

— Даже за много вероятно, защото тези хора също възнамеряват да отидат в Багдад.

— Те ще дойдат там по-късно от нас.

— О, не. Техният сал е по-малък от нашия, а те имат шест ръце за гребане, следователно две повече от нас. Следва да се очаква, че ще ни задминат още днес.

— Това действително не е благоприятно за нас, защото ако ни задминат, ще могат да ни чакат в Багдад и да видят пристигането ни, без да ги забележим. Ако сетне ни последват, ще им паднем в ръцете.