Карл Май - Крепостта в скалите

Към обяд мормонът дойде в странноприемницата да ме вземе, понеже корабът беше пристигнал. Без да влиза в пристанището платноходът беше легнал на дрейф в открито море, така че трябваше да си послужим с лодка, за да се качим на борда му.

Раздялата с милото семейство на ханджията беше трогателна. Дон Херонимо събра сили да ми предложи като спомен доминото, ала хлъцна от възторг когато отказах да приема тази жертва. Трите хлапета се сбогуваха с мен като обвиха с ръце краката ми и избърсаха нослетата си в новите ми панталони. Сеньорита Фелиса понечи да изтрие очи с носната си кърпа, но понеже в момента държеше в ръка черния парцал от огнището, в голямата си мъка тя размаза доста сажди по намокреното си от сълзи лице, което ми направи къде-къде по-дълбоко впечатление, отколкото ако беше използвала истинска носна кърпичка. А доня Елвира пък се надигна толкова много в хамака си, че аха-аха да видя цялото й лице и уморено ми помаха с дясната си ръка за сбогом. За кучето бях донесъл парче салам, което исках да му дам на тръгване, понеже имах основание да предположа, че никога през живота си не беше опитвало такова нещо. Херонимо и Фелиса излязоха заедно с мен на двора. Когато измъкнах парчето салам от джоба си и го подадох на кучето, сеньоритата го изпревари. Със светкавично движение тя изтръгна от ръката ми моя дар и нацупено каза:

— Какво правите, дон Карлос! Струва ми се, искате да прахосате това лакомство, давайки го на кучето! Но то е мое и аз ще го изям като спомен за вас.

Но Фелиса не остави на «спомена» никакво време да встъпи в законните си права, а незабавно здравата заби зъби в него, което даде повод на баща й бързо да посегне, за да й изтръгне салама и също да вземе участие в консумацията на спомена. Но с изплашен вик тя побягна, а той хукна да я гони, което ми даде възможност да напусна този гостоприемен дом, без да се излагам повече на опасността да бъдат атакувани нито запасите ми от колбаси, нито пък моето сърце. Е, кучето трябваше да се задоволи с погалване по главата, което далеч не е така хранително като прощалния му подарък, отмъкнат по такъв разбойнически начин. После се забързах към Мелтън, чакащ ме пред странноприемницата и заедно се отправихме към пристанището, където се качихме в една лодка, за да ни откара до кораба. Това беше малка шхуна от онези, които по онова време янките умееха добре да строят. Беше бърз ветроход с толкова много платна по мачтите, че даже и при най-лекия вятър нямаше опасност да остане на едно място. Когато лодката ни спря до самата шхуна и отгоре ни хвърлиха въжената стълба, видях множество глави да надничат над борда и любопитно да ни оглеждат. Изкачихме се горе. Първата персона, която ми се мерна пред очите щом стъпих на палубата, беше едно около осемнайсетгодишно изключително красиво девойче с ориенталски черти, облечено много изискано в изящни дрехи. То носеше ботушки с дълги връзки, бели чорапи, червена пола обшита с черно кадифе по долния ръб и синьо елече, което се закопчаваше с кукички от сребърна тел и бе украсено с верижка от същия метал. На главата й имаше малка шапчица с едно перо, а по гърба й се спускаха две тежки дебели плитки. Това облекло навярно щеше да подхожда повече на някой бал с маски, отколкото на палубата на американска шхуна, превозваща преселници. До момичето стоеше кльощав възрастен мъж, чието лице имаше подчертано еврейски черти. Облеклото му не оставяше място за съмнение, че беше полски евреин. Веднага щом погледът му падна върху мормона, от устата му неволно се отрони полувисокото възклицание: «Диабел!» Макар да не владея полски език и от него да знам само десетина думи, се досетих, че това възклицание означава «Дявол!». Следователно мормонът бе направил и на евреина същото впечатление както и на мен и то, въпреки че по лицето му не можеха да се забележат никакви следи от онова, което необразованият човек си представя под думата «дяволски» или «сатанински».

Другите пътници бяха все бедни хора, което си личеше от пръв поглед. Те знаеха, че на борда се качваше настоящият им водач и започнаха да измерват Мелтън с любопитни очи. Нямаше как да вземат мен за очаквания човек, понеже външността ми беше твърде непретенциозна. Несъмнено капитанът познаваше Мелтън, защото се насочи към него, поздрави го и така му разтърси ръката както не се прави с непознати. Двамата се отправиха към задната палуба, за да разменят помежду си необходимите въпроси и отговори. С бавна крачка аз се отдръпнах встрани, облегнах на мачтата моите пушки, които бяха вече в ленения си калъф, и седнах наблизо върху едно навито на руло корабно въже. След като преброих пътниците разбрах, че сред тях има трийсет и осем мъже и юноши, четиринайсет жени и по-големи девойчета, както и единайсет деца, а това ще рече, че общо бяха шейсет и трима души.