Карл Май: Сатана и Юда

Едва ли е необходимо да споменавам, че Емъри също тръгна с нас. Макар и желателно, присъствието му като свидетел не беше абсолютно необходимо, ала той беше любопитен да види какво ще да стане, а разноските по пътуването не бяха за него никакъв проблем.

След като се настанихме в един хотел, аз отидох да посетя адвоката без моите спътници, понеже не беше нужно да му досаждаме и тримата. Скоро намерих неговото жилище и кантората му. По нейната големина и по броя на клиентите, които го чакаха, можех да направя извод, че си имах работа с много зает и търсен адвокат. Дадох визитната си картичка на помощника му и му наредих незабавно да я предаде на своя шеф, като вярвах, че веднага ще бъда приет. Човекът се подчини, но за мое учудване, когато се върна, не ме пусна да вляза, а безмълвно ми посочи един свободен стол.

— Мистър Мърфи видя ли визитката ми? — попитах аз.

— Yes, — кимна ми той.

— И какво каза?

— Nothing.

— Нищо ли? Но той ме познава!

— Well! — отвърна ми човекът с пълно безразличие.

— Моята работа е не само важна, но и много спешна. Влезте пак при него и му кажете, че моля незабавно да ме приеме!

— Well.

Той се обърна надменно и отново изчезна зад вратата на своя шеф. Когато се върна, не ме удостой дори с поглед, а пристъпи до прозореца и се зазяпа в минувачите по улицата.

— Е, какво каза мистър Мърфи? — попитах аз.

— Nothing.

— Пак ли нищо? Не го разбирам! Наистина ли изпълнихте поръчението ми?

Тогава той рязко се обърна към мен и ми се сопна:

— Сър, стига сте дрънкали само да ви минава времето! Имам си и друга работа освен да задоволявам излишното ви любопитство. Мистър Мърфи прочете визитката ви два пъти и нищо не каза, а това означава, че и вие като всички други ще трябва да чакате, докато ви дойде редът. И така, седнете и ме оставете на мира!

Това пък какво беше? Не че ме ядоса грубостта на този човек — бях само учуден. Спокойно седнах на стола, за да чакам. Но не можех да проумея поведението на адвоката, щом беше прочел визитната ми картичка два пъти. Името ми не се среща чак толкова често, още повече пък отвъд океана в Съединените щати. а и щом погледът му паднеше върху визитката, веднага трябваше да се сети с каква извънредно важна работа бе свързано то и обяснението на тази загадка нямаше много да се забави!

Бях последният от почти двайсетината клиенти. Изтече един час, а и още един. Вече бе изминала повече от половината и от третия час, когато най-сетне дойде ред да вляза при адвоката. Той беше все още млад човек на трийсет и няколко години с фини черти и одухотворено лице. Острият му изпитателен поглед се спря върху мен въпросително.

— Мистър Мърфи? — попитах аз, като се поклоних.

— Yes, — отвърна той. — Какво желаете?

— Нали знаете. Идвам направо от Саутхемптън.

— От Саутхемптън ли? — попита той, поклащайки глава. — Не си спомням нищо, което да ме свързва с този град.

— И като прочетохте визитката ми, пак ли не си спомнихте?

— И тогава не.

— Странно. Моля ви да си припомните! Заради заболяването на Винету нямах възможност да пристигна по-рано.

— Винету ли? Сигурно имате предвид прочутия вожд на апачите, а?

— Разбира се.

— Той сигурно се скита нейде из прериите или из планините заедно със своя неразделен приятел Олд Шетърхенд. Как сте могли да предположите, че е заболял чак отвъд океана в Саутхемптън?

— Просто защото беше легнал много тежко болен в Саутхемптън. Аз съм Олд Шетърхенд, грижих се за него, а ето че сега бързаме час по-скоро да ви предадем лично всички документи, които всъщност според вашето желание трябваше да изпратя по пощата.

Той рязко се изправи на крака и втренчи в лицето ми учудения си поглед.

— Олд Шетърхенд ли? Тогава се изпълнява едно мое съкровено желание! Колко много и колко често съм слушал за вас, за Винету, Олд Файерхенд, за Дългия Дейви, Дебелия Джими, както и за мнозина други, които са били заедно с вас в Дивия запад! Добре дошъл, сър, сърдечно добре дошъл! Действително имах силното желание да се срещна с вас и ето че най-неочаквано ви виждам. Седнете! Разполагам с времето си.

— Но преди изглеждаше иначе.

— Защо?

— Защото не пожелахте да ме приемете. Трябваше да чакам два часа и половина.

— Безкрайно много съжалявам, сър. Известно ми е вашето бойно име, но не и истинското ви.

— Сигурно се лъжете. Два пъти ви писах, а и вие два пъти ми отговорихте.

— Не си спомням подобно нещо, никога не съм писал до Саутхемптън. По какъв повод сте търсили помощта ми?