Карл Май - Винету I

— А какво направиха неговите хора?

— Вероятно са искали да ме търсят, но той им нареди да чакат завръщането му, след което продължи да тича. Известно време долавях стъпките му. После настана тишина.

— Може би е дошъл чак дотук и се е скрил някъде да ни наблюдава!

— Невъзможно! — каза Сантър. — Той не можеше да види накъде се отправям. Сигурно се е върнал на предишното си място. След като чаках достатъчно дълго, аз се измъкнах от гората на открито, където можех да се придвижвам по-бързо. Тогава вашият пост ми извика и така разбрах, че се намирате тук.

Настъпи мълчание. Предводителят на червенокожите беше научил каквото го интересуваше и, изглежда, сега размисляше над чутото. След известно време той пак подхвана разговора:

— Според разказа ти нещата са се развили съвсем не така, както предполагахме. Ако ни се беше удало да изненадаме апачите, те щяха да бъдат мъртви или щяха живи да ни паднат в ръцете, без да проливаме кръвта си. Но ето че са ни очаквали. Олд Шетърхенд те е забелязал. Сега той знае, че планът му е разкрит, и ще бъде извънредно предпазлив. Най-добре е да напуснем тази местност.

— Да я напуснем ли? — извика Сантър. — Какво приказваш! Страхуваш се от неколцина апачи?

— Моят бял брат сигурно няма намерение да ме обиди — каза кайовът с твърд глас. — Аз не знам що е страх. Но когато мога да победя врага си с проливане на кръв и без проливане на кръв, тогава избирам второто. Всеки умен воин прави така…

— Да не би да мислиш, че ще заловим белите и апачите като се оттеглим?

— Да. Те ще ни последват.

— Съвсем не е сигурно.

— Сигурно е. Винету трябва да ти отмъсти, а той знае, че си при нас. Няма нито за миг да се отдели от следата ни. Сега ще тръгнем веднага и ще яздим право към нашето село, където изпратих и пленения бледолик Сам Хокинс.

— Сега веднага? Не съм съгласен. Какво ще каже вождът ви, като научи, че си се отказал от голямото предимство, което имаш тук, без да си бил принуден да го сториш? Размисли!

Предводителят прие това предупреждение, без да възрази нищо. Явно то му беше направило впечатление. Сантър добре забеляза това и продължи:

— Така е, тук имаме такова предимство, каквото не можем да постигнем чрез новия ти план. Няма нужда да правим нищо друго освен да използваме клопката, която искаха да ни поставят. В такъв случай апачите ще останат надхитрените.

— Уф! Как ще направим това?

— Ще нападнем поотделно двата отряда, които искат да ни заловят в теснината; по този начин изобщо не можем да бъдем обградени.

— Тогава би трябвало най-напред да нападнем отряда на Олд Шетърхенд. Така ли?

— Да. Известно ми е мястото, където се намира Олд Шетърхенд с хората си. Ще ви заведа там. Очите на кайовите са свикнали да виждат в тъмното, а движенията им са като движения на змиите, които никой не чува. Ще обградим тримата бели с техните апачи и по даден знак ще се нахвърлим върху тях. Никой няма да ни се изплъзне. Ножовете ни ще се забият в телата им, преди те да помислят за съпротива. Тогава ще се заловим с Винету.

— Уф, уф, уф! — дочуха се отделни викове на одобрение. Предложението на Сантър им беше допаднало.

Предводителят на индианците не бързаше толкова с решението си, но след като поразмисли, каза:

— Вярно е, че можем да успеем, ако действуваме най-предпазливо. Кога ще нападнем Винету? Още през нощта ли?

— Не, едва на сутринта — обясни Сантър. — Той е толкова важен за мене, че при нападението трябва да мога да го виждам. А това е невъзможно през нощта. Ще постъпим като апачите — ще се разделим. Половината от нашите хора ще отведа още през нощта в теснината, където трябваше да бъдем пленени. Те ще останат там до развиделяване и тогава ще тръгнат напред, докато Винету ги нападне в края на теснината. Апачът ще си помисли, че зад нашите хора се намира Олд Шетърхенд със своя отряд. Другата половина от хората ни ще потърси заедно с мен на зазоряване пътя, по който Олд Шетърхенд се е върнал в долината. Убеден съм, че този път води първо право през гората, а после обикаля около подножието на планината до изхода на теснината, зает от Винету. Вниманието на апача ще е отправено изцяло към теснината и първия ни отряд. Ето защо той няма да забележи, че останалите ще се приближат откъм тила му. Следователно ще бъде обграден така, както искаше да обгради нас и понеже има при себе си само петнадесетима човека, ще бъде принуден да се предаде, ако не иска да бъде унищожен заедно с хората си. Това е моят план.