Карл Май - Винету I

— О-о, тези негодници са хитри, по-хитри, отколкото мислиш! Вторият отряд не е останал при входа, а е тръгнал през теснината.

— Уф! Как ще ни обградят тогава от двете страни?

— И аз това се питах. На този въпрос имаше само един отговор, а именно, че този отряд ще се озове при входа по някакъв друг път и пак ще бъде зад гърба ни.

— Ти откри ли този път? — продължи да пита кайовът.

— Да — кимна Сантър, — отначало и аз се прокраднах в теснината, въпреки че това беше опасно, но трябваше да я огледам. Все пак не можех да я премина цялата, защото щях да се натъкна на враговете ни, останали при изхода й. И така, скоро се върнах, но още не бях излязъл от каньона, когато долових бързи стъпки. За щастие наоколо имаше огромни камъни, зад които успях да се стая набързо: покрай мене премина един апач, но не ме видя.

— Дали това е бил постът от върха на планината?

— Вероятно.

— Тогава той ни е видял и е побързал да съобщи това на Винету. Добре, че си успял да се скриеш! Какво направи после?

— Размислих — продължи Сантър, — че ако враговете ни искат да се озоват зад гърба ни, това би станало най-лесно, ако ни изчакат на някое подходящо място, покрай което ние непременно ще минем. Къде можеше да се търси това място? Разбира се, че в тази долина, в която се намираме, само че в задната й част, вдясно, където клисурата започва да се изкачва. Ако апачите се скрият там между дърветата, сигурно ще ни съзрат, ще могат незабелязано да ни последват до самата клопка и да затворят входа й. Ето това ми мина през ума и затова се върнах и се промъкнах към мястото, където мислех, че ще ги открия, ако не се лъжех в сметките си.

— И откри ли ги?

— Да, но не веднага, защото бях пристигнал преди тях. Но нямаше нужда да чакам дълго и ето че те се появиха.

— Кои? Можа ли ясно да ги видиш и преброиш?

— Това беше Олд Шетърхенд с още двама бели и над десет апачи.

— Тогава Винету е предвождал другия отряд, който е завардил изхода на тесния процеп — заключи кайовът.

— Така е — потвърди Сантър. — Негодниците се разположиха на онова място. Понеже днес бях рискувал толкова много и щастието не ми измени, реших да рискувам отново и да се промъкна близо до тях, за да подслушам разговора им.

— За какво говориха?

— Изобщо не говориха! Само двамата бели спътници на Олд Шетърхенд си шушукаха помежду си. Но тъкмо когато припълзях достатъчно близо до тях, те замлъкнаха. Апачите мълчаха, Олд Шетърхенд също не продумваше ни дума. Лежах близо зад гърба му — почти можех да го докосна с ръката си. Как ли ще се ядосва, ако разбере това!

Тук Сантър наистина беше прав. Ядосвах се, и то как! Бил е зад гърба ми, дори нещо повече, бях хванал края на дрехата му с ръката си и въпреки всичко ми се беше изплъзнал! Това се казва лош шанс, много лош шанс! Ако бях успял да го задържа, тогава събитията щяха да се развият съвсем иначе. Сега мога да го твърдя с пълна сигурност. Може би и целият ми живот щеше да премине по съвсем друг начин. Ето как съдбата на човека може да зависи само от един-единствен миг, от едно незначително действие, случка или нищожна грешка. Но това е само привидно така, защото над всички свои чеда бди Творецът и нищо не се извършва без неговата воля.

В големия яд, който изпитвах в момента, имах само тази малка утеха и минималното удовлетворение, че сега бях успял да чуя твърде много от разговора на враговете ни, докато Сантър не беше научил нищо от нас.

— Ти си бил толкова близо до това куче? — извика кайовът учудено. — Кажи бързо, Олд Шетърхенд все още ли се намира там, където си го оставил?

— Надявам се.

— Само се надяваш? Значи е възможно и да се е преместил? Нали е искал да ни изчака на това място?

— Искаше, но сега е възможно да се е отказал от това намерение.

— По каква причина?

— Знае, че е бил подслушван.

— Уф! Как го е разбрал? !

— Виновна е само една проклета дупка в земята — обясни Сантър. — Канех се вече да се измъкна и се обърнах. При това ми се наложи да прехвърля тежестта на тялото върху ръцете си, но дясната ми ръка хлътна през меката почва в някаква дупка,което причини шум. Олд Шетърхенд го долови, обърна се светкавично и положително ме е забелязал, защото се втурна след мен веднага, щом скочих и побягнах. За малко щеше да ме пипне, тъй като улови края на дрехата ми. Обаче аз се отскубнах и се шмугнах настрани между храстите. Извика ми да спра, че иначе щял да стреля, но и през ум не ми мина да извърша тази глупост. Напротив, навлязох още по-навътре в гората, където ме закриляше тъмнината, и седнах на земята, за да изчакам да се размине опасността;