Карл Май - Винету II

Понеже в първото помещение нямаше нито едно свободно място, ние се отправихме към задното помещение, където влязохме, без някой да ни обърне внимание. Имаше два свободни стола и ги заехме, след като оставихме седлата си в ъгъла. Около масата седяха неколцина мъже, пиеха бира и говореха помежду си на немски. Щом се приближихме, те ни изгледаха кратко и изпитателно и както ми се стори, смениха бързо темата на разговора си, което можеше да се предположи от начина, по който разговаряха сега — несигурно, неопределено. Двама от тях си приличаха. Още от пръв поглед можеше да се разбере, че са баща и син — и двамата имаха високи, здрави фигури, остри черти на лицето и здрави пестници — доказателство за тежък и упорит труд. Лицата им оставяха впечатление на добродушност, но сега бяха зачервени в резултат на силна възбуда; изглежда, че бяха разговаряли за нещо неприятно.

Щом седнахме, те се посместиха така, че между нас и тях остана свободно пространство — лек намек, че не желаят да имат нищо общо с нас.

— Не се безпокойте бе, хора! — каза Олд Дет на немски. — Не сме опасни за вас, макар и да не сме яли днес цял ден. Може би ще ни кажете дали тук има нещо годно за ядене, нещо, което не би измъчило твърде много нежната ни храносмилателна система?

Един от тях, за когото мислех, че е баща на по-младия, присви дясното си око и отвърна със смях:

— Що се отнася до консумирането на скъпоценните ни личности, сър, то ние бихме попречили малко на това. Впрочем вие си приличате с Олд Дет като две капки вода и ми се струва, че няма защо да се боите от едно сравнение с него.

— Олд Дет? Но кой е той? — запита приятелят ми, като си придаде възможно най-глупавата физиономия.

— Във всеки случай фирмата му е по-известна от вашата, той е уестмън и следотърсач, който за всеки отделен месец от скитанията си е преживял много повече, отколкото хиляди други през целия си живот. Моето момче Уил го е виждал.

Това „момче“ беше може би на двадесет и шест години, със силно загоряло от слънцето лице и имаше вид на човек, който като нищо би се разправил с пет-шест души. Олд Дет го погледна отстрани и запита:

— Той ли го е виждал? А къде?

— През шестдесет и втора година [50] Става въпрос за събитие от Гражданската война между Севера и Юга (1861–1865). Б. пр. , горе в Арканзас, малко преди битката при Пи Ридъж. Но вие едва ли имате понятие от тези събития.

— Защо не? Често съм бродил из добрия стар Арканзас и мисля, че в споменатото време не бях много далеч от онези места.

— Така ли? А на чия страна бяхте тогава, ако мога дави попитам? Положението тук сега е такова, че трябва добре да са ти известни политическите убеждения на човека, с когото седиш на една маса.

— Не се тревожете, сър! Предполагам, че не сте на страната на победените робовладелци и съм изцяло на вашето мнение. А впрочем и фактът, че говоря немски, може да ви помогне да разберете, че не спадам към този вид хора.

— Бъдете ни добре дошъл! Но не се заблуждавайте, сър! Немският език е измамно средство за разпознаване. И в другия лагер има хора, които могат да си служат твърде сносно с родния ни език и го използват, за да спечелят нашето доверие. В тази насока имам предостатъчно опит. Но ние говорехме за Арканзас и Олд Дет. Вероятно знаете, че при избухването на Гражданската война този щат искаше да се обяви за Съединението. Но съвсем неочаквано се случи нещо друго. Мнозина честни хора, за които действията на южните едри плантатори бяха просто зверства, се събраха и се обявиха против отцепването. Но сганта, към която причислявам и тези плантатори, успя по най-бърз начин да вземе властта в ръцете си; честните хора бяха сплашени и така Арканзас се озова във властта на Юга. От само себе си се разбира, че това предизвика голямо озлобление особено сред населението от немски произход. Но отначало никой не можеше да се противопостави на създаденото положение, защото трябваше да се изтърпят и тежките последици от войната, която засегна силно северната част на тази хубава страна. Тогава живеех в Мисури, в Поплър Блъф, близо до арканзаската граница. Моето момче, което седи тук пред вас, беше постъпило, разбира се, в един от немските полкове. Искаха да помогнат на привържениците на Съединението в Арканзас и изпратиха един отряд през границата на разузнаване. Уил беше в отряда. Сблъскали се ненадейно с многократно по-силен противник и след отчаяна съпротива били победени.

— Значи са били военнопленници? В онези времена това наистина беше страшно. Известно е как постъпваха южните щати с военнопленниците, тъй като от сто души поне осемдесет умираха от малтретиране. Но пряка опасност за живота им е нямало, нали?