Карл Май - Винету II

— Чудесно! — кимна той. — Значи най-сетне признаваш, че преследваш двама души? И то тъкмо тези двамата? Хмм! Наистина си гринхорн. сър! Сам си си виновен, че ти се изплъзна хубавият улов!

— Как така?

— Като не беше искрен към мен в Ню Орлиънс.

— Не биваше да го правя.

— Човек може да прави всичко, което го извежда към желаната цел, стига да не нарушава морала и законите. Ако ми беше обяснил как стои работата, сега двамата щяха да са ти в ръцете. Щях да ги позная веднага, щом се качиха на борда на парахода и да ги задържа или щях да наредя да ги задържат. Нима не разбираш това?

— Откъде можех да знам, че ще ги срещнеш?! Впрочем те не са тръгнали за Матагорда, а за Кинтана.

— Само така са казали. Там дори не слязоха на сушата. Ако искаш да постъпиш умно, разкажи ми подробно историята си! Може би ще мога да ти помогна да ги заловиш.

Този човек наистина искаше да ми помогне безкористно. И през ум не му беше минало да ми прави упреци, но въпреки това се почувствувах засрамен. Преди няколко дни бях отказал да му отговоря, но сега обстоятелствата ме принуждаваха. Моето самочувствие ми нашепваше да не му казвам нищо, но разумът ми все пак взе връх. Извадих двете снимки и му ги показах.

— Разгледай тези физиономии преди да ти кажа каквото и да било! Това ли са лицата, за които ми говори?

— Да, те са! Не е възможно да се лъжа.

Сега му разказах искрено как стоят нещата. Олд Дет ме изслуша внимателно и щом свърших, поклати глава:

— Всичко, което чух от тебе, е ясно и просто. Само едно не можах да разбера. Този Олерт луд ли е наистина?

— Изглежда не е! Наистина не разбирам много от душевни заболявания, но все пак бих нарекъл това негово състояние само натрапчива фикс идея, защото като се изключи това Олерт е пълен господар на духовните си възможности.

— Тогава за мене става още по-неразбираемо защо Гибсън има такова неограничено влияние върху него? Изглежда, че му се подчинява във всичко. Във всеки случай Гибсън хитро се съгласява с хрумванията на болния, а после го използува за своите цели. Е, надявам се, че ще му разкрием картите.

— Значи ти си убеден, че са се отправили към Остин? А може би имат намерение да слязат някъде по пътя?

— Не, Олерт заяви на капитана, че иска да отиде в Остин.

— Би ме учудило, ако е истина. Едва ли ще каже накъде има намерение да пътува.

— Защо да не каже? Олерт може би изобщо не знае, че го преследват, че е тръгнал по криви пътища; той изглежда твърдо вярва, че постъпва правилно, живее само със своята идея-фикс, а за останалото се грижи Гибсън. И така, умопомраченият не е счел за глупаво да посочи Остин като цел на пътуването си. Капитанът ми го каза. Какво мислиш да правиш?

— Трябва да тръгна след тях, и то веднага.

— Въпреки нетърпението ти се налага да почакаш до утре сутринта. Преди това няма кораб.

— А кога ще пристигнем?

— При сегашното ниво на водата — в други ден.

— Дяволски дълго ще пътуваме!

— Помисли само, че и двамата няма да пътуват по-бързо, макар и в момента нивото на реката да е извънредно благоприятно. Неизбежно е засядането на парахода тук и там и винаги ще се губи доста време, докато го освободят.

— Да знаехме само какво иска да прави Гибсън и накъде е решил да завлече Олерт!

— Да, това наистина си остава загадка. Разбира се, че има някакво определено намерение. Парите, които е изтеглил досега, са достатъчни, за да го направят заможен човек. Стига само да ги задигне и просто да зареже Олерт. Фактът, че не го прави, е сигурен признак за решението му да продължи да го използва. Много ми се иска да изясня този случай напълно и тъй като поне засега пътищата ни съвпадат, се оставям на твое разположение. Ако имаш нужда от мене — готов съм.

— Предложението ти се приема с голяма благодарност, сър. Имам искрено доверие в тебе, а и името ти гарантира, че твоята помощ ще ми е полезна.

Разтърсихме си ръцете и изпразнихме чашите. Де да се бях доверил на този човек още в Ню Орлиънс!

Едва ни бяха напълнили чашите отново, когато отвън се вдигна страхотен шум. Крещящите човешки гласове и кучешкият лай се приближаваха все повече. Вратата се отвори с трясък и вътре нахълтаха шест човека, които вероятно бяха изпили вече значително количество алкохол. Никой от тях не беше трезвен. Грубите фигури и лица, южняшкото леко облекло и превъзходните оръжия на тези скандалджии не можеха да не направят впечатление. Всеки от тях беше въоръжен с пушка, нож, револвер или пистолет и освен това всички имаха по един дебел бич, употребяван от робовладелците. И шестимата водеха на здрави ремъци по едно куче. Тези огромни кучета бяха от онази грижливо отглеждана порода, която се използваше в южните щати за залавянето на избягали негри. Наричаха ги копои или ловци на хора.