Карл Май - Винету II

Портиерът ми отвори, попита ме какво желая и аз му казах, че искам да разговарям със собственичката. Дадох му една визитна картичка, на която естествено не беше истинското ми име. Заведоха ме в приемната и не чаках дълго.

Жената беше на около петдесет години, добре облечена, с внушителна и добродушна външност. Къдравата й коса и лекият тъмен оттенък на ноктите й ме накараха да предположа, че в жилите и е примесена и малко негърска кръв. Въпреки това тя правеше впечатление на човек с широко сърце и ме посрещна много вежливо.

Представих се като редактор на забавната рубрика в „Дойче Цайтунг“, показах й вестника и заявих, че трябва да разговарям с автора на стихотворението, защото се е харесало толкова много, че искам да му изплатя хонорара и да му дам нови поръчки.

Тя ме изслуша спокойно, като ме оглеждаше внимателно, след което каза:

— Значи мистър Олерт е публикувал стихотворение при вас? Прекрасно! Жалко, че не разбирам немски, иначе щях да ви помоля да ми го прочетете. Хубаво ли е?

— Чудесно е, мадам! Вече имах честта да ви кажа, че се хареса много на читателите.

— Това ме радва. Мистър Олерт ми направи впечатление на образован човек, на истински джентълмен. За съжаление не говореше много и изобщо не общуваше с хората. Излизал е само един единствен път, сигурно когато ви е донесъл стихотворението.

— Така ли? От краткия разговор, който имах с него, разбрах, че тук е теглил пари. Тогава трябва да е излизал по-често.

— Сигурно е ставало в мое отсъствие или пък неговият секретар се занимава с деловите му работи.

— Мистър Олерт има секретар? Не ми е говорил за това. Трябва да е човек с добро положение.

— Сигурно, плащаше добре и се хранеше най-изискано. С парите се занимава секретарят му, мистър Клинтън.

— Клинтън! Ах, ако секретарят му се казва Клинтън, трябва да съм го виждал в клуба. Той е от Ню Йорк или поне идва от там и е великолепен компаньон. Срещнахме се вчера по обед.

— Вярно — намеси се тя. — Той излезе по това време.

— … и помежду ни се зароди такава взаимна симпатия, че той ми подари една своя снимка. Ето я.

Показах й снимката на Гибсън, която носех винаги у себе си.

— Вярно, това е мистър Клинтън — каза жената, след като хвърли поглед на снимката. — За съжаление няма да можете да го видите така скоро, нито пък да получите от мистър Олерт друго стихотворение. И двамата заминаха.

Изплаших се, но бързо си възвърнах самообладанието.

— Искрено съжалявам. Сигурно са решили внезапно да отпътуват?

— Точно така. Това е една трогателна история. Мистър Олерт никога не говореше за нея, защото никому не е приятно да слага пръст в собствените си рани, но секретарят му ми я разказа, като разчиташе на дискретността ми. Трябва да ви кажа, че винаги съм се радвала на особеното доверие на моите гости.

— Вярвам ви, мадам. Вашите изискани и нежни обноски обясняват всичко това съвсем естествено — забаламосах я аз най-безсрамно.

— О, моля ви — каза тя поласкана. — Историята ме трогна почти до сълзи и се радвам, че нещастният човек успя да избяга навреме.

— Да избяга ли? Но това звучи почти така, като че ли мистър Олерт е преследван?!

— И наистина е така.

— Ах! Колко интересно! Един толкова даровит поет, притежаващ богата душевност да бъде преследван! В качеството си на редактор и в известна степен на колега на нещастния човек горя от желание да науча някои подробности. Вестниците имат известно влияние. Може би ще успея да му помогна с една статия. Колко жалко, че са ви разказали тази история, разчитайки на вашата дискретност!

Страните й се зачервиха. Тя извади една не дотам чиста носна кърпа и я приготви в случай на нужда.

— Не се чувствувам вече задължена да пазя тайната, сър, тъй като господата заминаха. Знам, че наричат печата голяма сила и бих била щастлива, ако можете да помогнете на бедния поет да възтържествува правдата.

— Ще направя с удоволствие всичко, каквото е по силите ми. Но е необходимо да знам за него повече неща.

— Ще научите — увери ме дамата разпалено, — защото сърцето ми повелява да ви разкажа всичко. Става въпрос за една колкото вярна, толкова и нещастна любов.

— Очаквах такова нещо, мадам, защото нещастната любов е най-сърцераздирателното и съкрушаващо страдание, което ми е известно.

Нямах още никаква представа за любовта, но това не ми попречи да й дам подобни уверения.

— Вашите думи ми показват колко много си приличат душите ни, сър! И вие ли сте преживели това страдание?