Карл Май: Винету III

— Та и аз съм в същата посока! И аз искам да отида до Тексас и Калифорния и ми е все едно дали ще се поотбия малко настрани, за да мина през Мексико, или не. Ще ми разрешиш ли да дойда с теб?

— Дали ще ти разреша? И още как! Ти си бил вече на юг, както разбрах, тъй че си тъкмо човекът, от когото се нуждая. Но я ми кажи сериозно: наистина ли пишеш книги? .

— Да.

— Хмм. Щом го казва Поразяващата ръка, значи е нещо по-друго, а не както си го представям аз. Но те уверявам, че бих предпочел ненадейно да се строполясам презглава в бърлогата на мечка, отколкото да пъхна перо в мастилницата. До края на живота си не бих написал и две думи. Но я сега ми обясни откъде са се взели индианците в тази местност! Оглаласи са и човек трябва да се пази от тях. Обикновено тези нехранимайковците срещат далеч по на север.

Разказах му каквото знаех.

— Хмм! — обади се той след това. — В такъв случай няма да е много уместно да оставаме тук, докато пуснем корени. Вчера се натъкнах на една диря, която си я биваше. Преброих поне шестдесет коня. Четиримата червенокожи са несъмнено от онзи отряд и навярно са били изпратени напред като патрул: Ти бил ли си някога в тази местност?

— Не.

— Индианците сигурно се намират на около тридесетина мили западно от нас. Ще се отстраним от пътя им и най-добре е да тръгнем право на юг, макар че по този начин чак утре ще се натъкнем на вода. Ако потеглим незабавно на път, още преди да е паднала нощта, ще стигнем железопътната линия, която построиха от източните щати в посока на Запада, и ако сме късметлии, ще имаме удоволствието да видим как някой влак минава например покрай нас.

— Готов съм за път. Но какво ще правим с труповете?

— Какво ще правим ли? Няма да е кой знае какво. Ще ги оставим да си лежат тук. Само че преди това ще им отрежа ушите.

— Трябва да ги закопаем, защото намерят ли ги, присъствието ни ще бъде издадено.

— Нека ги намерят, Чарли, тъкмо туй искам. Безухия отнесе мъртвите индианци на върха на едно от възвишенията, положи ги един до друг, отряза им ушите и ги сложи в ръцете им.

— Така, Чарли! Ще ги открият и веднага ще разберат, че тук е бил Безухия. Казвам ти, страшно неприятно е да имаш през зимата чувството, че би трябвало да ти мръзнат ушите, а вече да нямаш уши. Преди време бях тъй нескопосан, че позволих на червенокожите да ме заловят. Бях убил неколцина от тях, но на един му бях отнесъл само ухото, вместо да го улуча с томахока както му се полага. Ето защо, за да ми се подиграят, преди да ме убият, те най-напред ми отрязаха ушите. Ушите ми взеха ала живота ми не, понеже неочаквано Марк офейка. Обаче за моите две уши… ето… виж, я ги преброй!

Той взе карабината си в ръце и невъзмутимо ми показа многобройните резки, направени от него.

— Всяка резка означава смъртта на враждебно настроен индианец. Сега ще прибавя още четири.

Той направи новите белези и после продължи:

— Тези тук са само червенокожи, а по-нагоре има осем резки за бели, вкусили от моите куршуми. Защо — все ще ти разкажа някога. Трябва да намеря още двама, баща и син, най-големите мерзавци, каквито е възможно да срещнеш по широкия божи свят. Открия ли ги тези двамата, свършил съм си работата.

Неочаквано очите му се навлажниха, а по загорялото му и загрубяло лице премина израз на тъга, вълнение и разнеженост. Започнах да разбирам, че някога сърцето на стария ловец не е било чуждо за нежни чувства. Може би и той, както и мнозина други, е бил хвърлен в обятията на грубия и суров живот на дивата пустош от някаква силна болка или от желанието за отмъщение, понеже истинският прериен ловец няма и представа от божията повеля «обичай враговете си!»

Марк отново бе заредил карабината си. Тя беше едно от онези чудновати пушкала, които не са кой знае каква рядкост в прерията: прикладът й бе изгубил първоначалната си форма — целият бе резка до резка, белег до белег. Всеки един от тези знаци напомняше за смъртта на някой неприятел. Цевта й здравата се бе покрила с ръжда и изглеждаше сякаш поизкривена. Никой друг човек не би успял да даде що-годе свестен изстрел с нея. Но в ръцете на собственика си подобна карабина е безпогрешна. От дълги години той си служи с нея, познава всичките й предимства, всичките й недостатъци и коварни номера и постави ли куршума в цевта й, той би заложил живота и душеспасението си, че ще улучи целта.

— Тони! — извика дребосъкът.

Кобилата пасеше наблизо. След като я повика, тя дотича и застана до него тъй удобно, че беше необходимо само да повдигне ръка, за да се метне на седлото.