Карл Май - Винету III

— Ако ти действително имаш намерение да ми благодариш, тогава можеш да ми изпълниш едно желание.

— Кажи го!

— Взех да се замислям за тримата бледолики, които дойдоха тук заедно със Сантър. Къде се намират сега?

— Все още са в шатрата си.

— Свободни ли са?

— Не. Вързани са. Те са приятели на човека, който открадна амулета на Пида.

— Но те са невинни.

— И те тъй казват, обаче Сантър е вече наш враг, а приятелите на моите врагове са мои неприятели. Ще бъдат вързани на Дървото на смъртта, за да умрат с тебе!

— Но аз те уверявам, че не са знаели абсолютно нищо за престъплението на Сантър!

— Това не ни засяга. Да се бяха вслушали в думите ти! Пида знае, че си ги предупредил.

— Нека Пида, младият, храбър и благороден вожд на кайовите, чуе какво ще му кажа: осъден съм да умра от мъчителна смърт, но не съм молил да бъда пощаден. За тях обаче те моля.

— Уф! И как гласи молбата ти?

— Пусни на свобода тримата бледолики!

— Пида да ги остави да си отидат заедно с конете и оръжията си? Как може да го стори?

— Пусни ги на свобода заради жена си, която обичаш, както ми заяви!

Той извърна глава. Дълго в него се води душевна борба, но после пак ме погледна и каза:

— Поразяващата ръка не е като другите бледолики, изобщо не е като другите хора. Човек не може да го разбере. Ако се беше молил за себе си, може би щяхме да му дадем възможност да се изплъзне от смъртта. Бихме му разрешили да се бие за живота си срещу нашите най-смели и силни воини. Но той не желае да му подаряваме нищо, а се моли за други хора.

— Така е и даже повтарям молбата си.

— Е, добре, ще ги освободим, обаче в такъв случай и аз имам едно условие.

— Кажи го.

— На теб самия няма да ти бъде опростено нищо, ама съвсем нищо! Вече нямаш право да очакваш благодарност за спасяването на жена ми. Ние сме квит.

— Добре. Квит сме! — потвърдих аз.

— Тогава ей сега ще освободя тримата. Но нека бъдат засрамени. Те не ти повярваха и не се вслушаха в думите ти, нека дойдат при тебе и ти благодарят. Хау!

С тези думи той ми обърна гръб и аз видях да отива към шатрата на баща си, който трябваше да научи какво ми беше обещал неговият син. Малко по-късно Пида отново излезе и изчезна между дърветата. Когато се върна, по петите му го следваха тримата бели, яхнали конете си. Направи им знак да се приближат до мен, но самият той не се присъедини към тях.

Пейн, Клей и Съмър отправиха конете си към мен. Физиономиите им бяха страшно гузни.

— Мистър Шетърхенд — започна първият от тях, — чухме какво се е случило. Наистина ли е чак толкова ужасно нещо, ако някой път изчезне такава стара торбичка заедно с амулета?

— Този въпрос потвърждава мнението ми, че си нямате никаква представа от Дивия Запад. Изгубването на амулета е най-страшното нещо, което може да се случи на някой индиански воин.

Би трябвало да го знаете.

— Well! Значи затова Пида беше толкова разгневен и затова ни вързаха. Тежко и горко на Сантър, ако го заловят.

— Заслужил си го е. А сега разбрахте ли, че е искал само да ви измами?

— Нас ли? Нима ни засяга нещо амулетът, с който той изчезна?

— Страшно много! Защото в торбичката на амулета се намираха и листовете, които той тъй много искаше да притежава.

— А каква връзка има между листовете и нас?

— Те съдържат точното описание на мястото, където е скрито златото.

— Hang it all! Наистина ли?

— Разбира се!

— Но тогава и вие знаете мястото! Мистър Шетърхенд, кажете ни го! Ще яздим подир този негодник и ще му отнемем златото изпод носа!

— За тази цел вие, първо, не сте подходящите хора, и второ, досега не ми вярвахте, тъй че не е необходимо да ми вярвате отсега нататък. Сантър ви е влачил със себе си само като хрътки, които е трябвало да му помагат да вдигне златната лисица от бърлогата й. След това е щял да ви застреля като пилци. Вече не му трябвате, а на него не му е нужно да ви накара завинаги да онемеете, понеже при бягството си е разчитал, че индианците ще се отнесат към вас като към негови съдружници.

— Zonds! Значи действително само на вас дължим живота си? Пида ни го каза.

— Навярно тъй ще да е. Бяха решили да умрете заедно с мен на кола на мъчението.

— И вие измолихте да ни пуснат? А за себе си не направихте нищо? Ами какво ще стане с вас?

— Ще ме измъчват. Нищо друго.

— До смърт?

— Да.

— Страшно съжаляваме, сър! Не можем ли да ви помогнем по някакъв начин?

— Благодаря, мистър Пейн! За мен всяка помощ е напразна. Спокойно си вървете по пътя и щом се срещнете с хора, можете да им кажете, че Олд Шетърхенд вече не е жив, а е приключил житейския си път на кола на мъчението при кайовите.