Карл Май - Винету III

Незабелязано започнах да ги следвам от моята страна, и то така, че винаги оставах успоредно с тях. Недалеч от мястото, където бях намерил чука, те се спряха. Разбрах го, по това, че се изкачиха върху насипа. Оттеглих се зад храстите и не след дълго долових звънтенето от допира на желязо в желязо, а после и силни удари с чук. Значи с помощта на инструментите, взети от служителя на железниците, те се бяха заловили да свалят релсите от траверсите.

Беше време да се връщам. Напуснах мястото на предстоящата битка и забързах напред. След пет минути догоних Марк.

— Оглаласите разглобяват релсите, нали? — попита ме той.

— Да.

— Чух го. Ако си сложиш ухото тук на релсата, ще доловиш например всеки удар на чука.

— Така е. А сега напред, Марк! След около три четвърти час влакът ще пристигне, а ние трябва да го пресрещнем, преди индианците да са успели да зърнат светлините му. Освен това не бива да забележат, че той спира.

— Слушай, Чарли, аз няма да дойда с теб!

— Защо?

— Напуснем ли веднъж и двамата това място, после ще се наложи отново да губим ценно време за повторно разузнаване. А ако аз се промъкна обратно до индианците, за да ги наблюдавам, ще мога веднага при завръщането ти да те осведомя как стоят нещата.

— Така е. Ами твоята Тони?

— Ще я оставя тук. Няма да се помръдне от мястото си, докато не се върна. И тъй, тръгвай, Чарли! Ще ме намериш пак тук.

Метнах се на коня си и препуснах срещу очаквания влак с такава бързина, с каквато ми позволяваше тъмнината. Постепенно нощта просветля. Показаха се звездите и пръснаха над прерията своята мека светлина, тъй че предметите можеха доста ясно да се различават на няколко конски дължини. Вследствие на това започнах да яздя по-бързо и тъй изминах около три английски мили, без да бъда обезпокоен от каквото и да било.

После спрях, скочих на земята, вързах юздите на моя мустанг за колче, което носех, и същевременно спънах предните му крака., Иначе не беше изключено да се подплаши от шума на влака и да избяга.

Незабавно събрах купчина суха трева, натрупах отгоре съчки, а освен това си направих и факел, като откърших от храстите един клон и завързах за него снопчета трева. Подготвен по такъв начин, можех да изчакам идването на влака, постлах одеялото си върху релсите и седнах на него. От време на време слагах ухо на релсата и после отново се заглеждах в посоката, откъдето трябваше Да се зададе влакът.

Едва изминаха десетина минути и ето че долових съвсем слаб тътен, който се усилваше с всяка изминала секунда. После съзрях в далечината малка светла точка, която се появи под звездите съвсем близо до линията на хоризонта, но не бе възможно да е звезда, понеже видимо се увеличаваше и бързо се приближаваше (За разлика от европейските, американските локомотиви са имали отпред само един силен фар. — Б. нем. изд.). Влакът идваше.

Вече беше време. Подпалих купчината. Веднага лумнаха високи пламъци, които можеха да бъдат забелязани от влака още в същата секунда. Неговият тътен непрекъснато се усилваше. Ето че различих и снопа светлина, който разсичаше тъмнината пред локомотива. След минута той сигурно щеше да ме достигне.

Запалих моя факел, започнах да го въртя над главата си и се затичах срещу влака. Машинистът видя, че му давах знак да спре, и забави ход. Локомотивът изсвири няколко пъти пронизително и кратко, колелата заскърцаха под напора на спирачките, разнесе се разкъсващ нервите шум, тътен, съскане и трополене и машината спря там, където моят огън гореше край насипа. Машинистът се наведе от прозорчето и попита:

— Хей, човече, какво означава този огън? Да не би да искаш да се качиш?

— Не, сър. Напротив, искам да те помоля да слезеш. Ей там пред вас има индианци, които са разрушили релсите.

Какво казваш? Индианци ли? S’death! ((англ.) — Проклятие! По дяволите! — Б. пр.) Сериозно ли говориш?

Нямам причина да се шегувам.

— Какво искате? — попита ме началникът на влака, който беше слязъл и сега се приближи до мен.

— Мистър Фанинг, той казва, че пред нас имало червенокожи — обясни му машинистът.

— Видяхте ли ги?

— Видях ги и ги подслушах — уверих го аз. — Оглаласи са.

— Най-опасните, каквито може да има. Колко са?

— Около шестдесет.

— Мътните го взели! За годината това е вече третото нападение на влакове, което предприемат тези негодници. Ама здравата ще ги насолим. Откога мечтая да ми се удаде случай да им дадем някой хубав урок. На какво разстояние се намират?