Карл Май - Жълтоликия

Слязох от коня и дадох чакана на Исрад. Той застана в устойчива позиция с разкрачени крака, завъртя тялото си в кръста, претегли брадвата с ръка, а после замахна. Брадвата прелетя съвсем близо край ясена, но не го докосна.

— Този чакан е по-тежък от моя — извини се той, докато Халеф отиваше да донесе оръжието. — Втория път ще улуча.

При следващото хвърляне Исрад улучи целта, но не с острието на брадвата, а с дръжката й. Третият опит беше по-сполучлив, защото острието улучи дървото, но не така, че да се забие в него.

— Няма значение — каза той, — все пак това беше само опит. После сигурно ще улуча, защото вече познавам брадвата. Сега е твой ред, ефенди!

Реших да не се целя по ясена, а по една доста по-отдалечена стара върба, която беше съвсем куха и само един от клоните й се издигаше право нагоре. По него имаше малка коронка от разлистени вейки. Първо ръката ми трябваше да привикне с тежестта на чакана. Затова при хвърлянето ми се получи това, което стана и при Исрад. Нямах намерение да се целя по върбата, а само да определя посоката. Брадвата прелетя далеч наляво от ясена и се заби в меката почва.

— Олеле! — засмя се нашият водач. — И ти искаш да спечелиш облога, ефенди?

— Да — казах аз сериозно.

Въпреки това следващите пробни хвърляния привидно бяха още по-лоши от първото. Но на мен ми доставяше удоволствие Исрад да ми се присмива, защото бях убеден, че като настъпи решителният момент, няма да пропусна целта. Халеф, Омар и Оско не се смееха. Мълчаливо таяха яда си, че бях приел този облог.

— Опитите свършиха — каза Исрад. — Сега ще се състезаваме. Кой ще хвърля пръв?

— Ти.

— Нека тогава преди това приготвим парите, за да не се получи после недоразумение. Оско ще ги държи у себе си.

Значи младият мъж подозираше, че ще откажа да му дам стоте пиастъра. Убеден беше, че ще спечели облога. Дадох парите на Оско. Противникът ми даде своите няколко пиастъра, а после взе брадвата. Беше доста сръчен. И при трите хвърляния улучи стеблото, но само последния път брадвата остана забита в дървото.

— Не пропуснах нито веднъж — ликуваше той. — И един път чаканът остана забит. Направи го и ти като мен, ефенди!

За да докажа индианската ловкост, с която се бях похвалил, трябваше да хвърля чакана по индиански маниер. Замахнах, завъртях брадвата над главата си и му придадох онова въртеливо движение, което в играта на билярд се нарича «ефект». Брадвата полетя, въртейки се около собствената си ос към земята, после се издигна, изведнъж отново се спусна надолу и се заби в стеблото на ясена и остана там.

Спътниците ми се развикаха от радост. Исрад обаче слисано каза:

— Какъв късмет, ефенди! Не е за вярване.

Халеф донесе брадвата и аз я метнах още два пъти към ясена. Приятелите ми сияеха, но Исрад, изглежда, все още смяташе, че дължа успеха си на късмета.

— Ако все още не си убеден — заявих аз, — сега ще ти дам убедително доказателство. Виждаш ли старата куха върба зад ясена?

— Да, виждам я. Защо да я гледам?

— Ще се целя по нея.

— Но, ефенди, тя е на повече от сто крачки от нас. Наистина ли ще хвърляш по нея?

— Не само това, а дори ще улуча единствения клон, който тя има, и то така, че брадвата ще го отсече на не повече от една педя от стеблото.

— Това би било чудо.

— След досегашните шест хвърляния ръката ми вече така свикна с оръжието, че едва ли ще сбъркам. Едва сега ще мога да придам на чакана двойно въртеливо движение и ще видиш, че като се приближи до земята, после изведнъж, като с тласък, ще получи три пъти по-голяма скорост. Внимавай!

Хвърлих чакана по описания начин. Брадвата започна да пада към земята с въртеливо движение, бавно се вдигна нагоре и после изведнъж полетя с по-голяма скорост към върбата. В следващия миг споменатият клон лежеше на земята.

— Иди и виж! — засмях се аз. — Отсечен е на една педя от стеблото, и то като с нож, защото е улучен от острието на брадвата.

Исрад направи такава слисана физиономия, че високо се разсмях.

— Не казах ли вече? — извика Халеф. — Това, което моят сихди пожелае, може да го направи. Оско, дай му парите! Това са пиастри на триумфа и той трябва да ги прибере.

Но аз взех само моя залог, а Исрад получи парите си обратно. Той не можеше да се успокои и дори след като отдавна пак бяхме тръгнали на път, продължаваше по различен начин да изразява учудването си. Приятно ми беше да се убедя, че мога да се осланям на сръчността си. След това кратко спиране ездата ни не бе прекъсвана повече. Настъпи нощта и Исрад каза, че след около един час ще стигнем до Треска конак. Отново минавахме през гора, която за щастие не беше гъста, а после започнахме да се спускаме по хълма надолу. Озовахме се в едно пасище, а накрая чухме и лая на кучетата.