Карл Май - Жълтоликия

— Какво ще правим, сихди? — попита Халеф. — Ще продължим да вървим по следата или ще следваме Исрад.

— Аз съм за второто. — Тези хора са се отклонили за малко и по-късно отново ще се насочат насам. Знаем накъде са тръгнали и ще побързаме и ние да идем там. Така че напред, както досега!

Понечих да подкарам коня си, но Исрад каза:

— Може би все пак е по-добре да ги последваме, ефенди. Отвъд вдясно се простира един имот, който оттук не можем да видим. В него се намира малък чифлик, където мъжете, които преследваме, сигурно ще се отбият.

— Какво бихме могли да научим там? Те не биха се бавили дълго, а само ще помолят за глътка вода и хапка хляб. В никакъв случай не може да се допусне, че биха били особено общителни с живеещите там хора. Хайде да продължим ездата си!

Но съвсем скоро мнението ми се промени. Следите идваха отдясно и дори като хвърлих само бегъл поглед към тях, забелязах, че са доста пресни. Затова отново слязох да ги огледам по-внимателно и установих, че са от около преди два часа. Значи ездачите се бяха бавили в споменатия селски имот около пет часа. Трябваше да разбера каква е била причината за това. Смушкахме конете и завихме надясно, за да потърсим къщата.

Не беше далеч. Скоро стигнахме до мястото, където теренът се спускаше към една долина, през която течеше поток. Там долу имаше тучно пасище и хубави ниви. Въпреки това къщата създаваше впечатление за бедност. Видяхме, че пред вратата стои един човек. Като ни забеляза, той изчезна в къщата и затвори вратата зад себе си.

— Ефенди, изглежда, този селянин не иска и да знае за нас — каза Оско.

— Сигурно ще ни позволи да го заговорим. Предполагам, че се е изплашил, защото нашите добри приятели по навик са се отнесли с него лошо. Не го ли познаваш случайно, Исрад?

— Виждал съм го, но не знам името му — отвърна спътникът ми. — Не знам дали той ме познава, понеже досега не съм ходил при него.

Като стигнахме до портата, видяхме, че е заключена. Почукахме, но не получихме отговор. Отправих се към задната част на къщата, където също имаше врата, но и тя беше залостена. Като започнахме да чукаме по-силно и да викаме по-високо, един от затворените капаци на прозорците се отвори и се показа цевта на пушка. Един глас извика:

— Измитайте се, негодници! Ако не престанете да вдигате шум, ще стрелям!

— По-спокойно, по-спокойно — отвърнах аз, приближавайки се толкова близо до прозореца, че можех да хвана с ръка цевта на пушката. — Не сме негодници и не идваме с враждебни намерения.

— Същото казваха и другите. Повече не отварям вратата си на непознати.

— Може би познаваш този тук — отвърнах аз и махнах на Исрад да дойде.

Щом селянинът видя младия мъж, бавно свали оръжието и каза:

— Но това е Исрад!

— Да, аз съм — потвърди Исрад. — И мен ли смяташ за безделник?

— Не, ти си почтен човек.

— Тези мъже тук също са почтени. Те преследват хората, които са били при теб, и искат да се осведомят какво са искали ония негодници.

— Вярвам ти и ще отворя портата.

Той го направи. Като излезе при нас, разбрах, че този дребен, слабоват, гледащ изплашено човек, не би могъл да вдъхне респект у хора като двамата аладжи. Вероятно не ни вярваше напълно, защото продължаваше да държи пушката в ръката си. Той извика по посока на къщата:

— Майко, ела ги виж!

Една прегърбена от възрастта жена се приближи, подпирайки се на бастун, и ни огледа. На пояса й висеше молитвена броеница. Затова казах:

— Хазрети Иса Крист илахи вар, анаднъм! (Слава на Исуса Христа, майчице!) Бизи капундан ковиорму сън? (Ще ни прогониш ли от вратата си?)

По сбръчканото й лице премина любезна усмивка и тя отговори:

— Ефенди, ти си християнин? Но понякога те са най-лошите! Твоето лице обаче е добро. Нищо лошо ли няма да ни сторите?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава сте добре дошли. Слезте от конете и елате при нас!

— Позволи ни да останем на седлата, защото бързо трябва да продължим пътя си. Преди това обаче бих искал да разбера какво са искали от вас тези шестима ездачи.

— Отначало бяха само петима. Шестият пристигна по-късно. Слязоха от седлата и заведоха конете си без наше разрешение в йонджа тарласъ на ливадата с детелина, въпреки че имаше достатъчно трева. Конете изпотъпкаха хубавата ни ливада. Поискахме да ни обезщетят за нанесените вреди, понеже сме бедни. Но още на първата дума те вдигнаха камшиците и трябваше да замълчим.

— Защо всъщност се отбиха точно при вас? Наложило се е да заобиколят, за да дойдат до къщата ви.