Карл Май - Край Тихия океан

— Щеше да е голяма храброст от моя страна — обадих се аз. — Та няма ли някой един нож?

Заселникът извади своя нож и с два енергични удара отсече главите на костенурките.

— Сега ще ги занесем у дома! — разпореди се капитанът. Той хвана по-голямата от тях и действително успя да я повдигне, ала само след една крачка я хвърли на пясъка.

— Кълна се във всички мачти и стенги, че това чудовище тежи колкото нашата котва! Наистина сме принудени да ги оставим тук!

Но изглежда островитянинът беше на друго мнение. Той отряза няколко дебели пръчки от смокиновите дървета, свърза ги с вейки от увивни растения и по този начин направи нещо като шейна, върху която отърколихме тежките животни. После и тримата се впрегнахме пред нея и така завлякохме плячката си до поселището. Там се заловихме да я прехвърляме в нашата йола. Но ето че светлината на една от факлите падна върху гърба на по-голямото животно.

— Стоп! — нареди капитанът. — Какво е това? Тази «търтъл» супа вече си носи на гърба и чинията!

Наведох се и накарах да ми светят. Действително че върху здравата броня на животното се виждаше някаква яйцеподобна плочка, чиито краища бяха извити нагоре от естествения растеж на костенурката и в следствие на това бе придобила формата на малък яйцевиден супник.

— А тук има и някакъв надпис — обади се Търнърстик. — Но кой ли ще ти разчете тези драсканици? Туй не е нито английски, нито някакъв друг нормален език. Чарли, я си поблъскай главата!

Плочката беше направена от онзи вид бронз, който никога не се поврежда от водата и се изработва единствено в Китай и Япония. Опитах се да разчета надписа. Той се състоеше от две японски имена, поставени едно под друго.

— Сен-то и Тзифоуризима.

— Какво е това, Чарли?

— Тзифоуризима е остров, който се числи към самата Япония. Понякога така наричат и цялата островна група Оки, състояща се от седемдесет и седем острова и островчета.

— Ужасно, как може човек да има толкова свободно време да запомня подобни неща!

— Сен-то е сто и двайстият даири на Япония. Ако не се лъжа е управлявал от 1780 до 1817 година.

— И какво общо има този тип с моята «мок»… исках да кажа с моята «търтъл» супа?

— Костенурките имат много дълъг живот, чиято продължителност хората са се опитвали да установят като на някои заловени животни поставят някакъв знак и после ги пускат на свобода. Изглежда те предприемат учудващо редовни странствания до едни и същи места. Несъмнено, тази костенурка е била уловена някога си на Тзифоуризима и за да обозначат някак си, макар и приблизително времето, са изписали на гърба й името на тогава властващия даири. И така, сам можеш да изчислиш горе-долу възрастта й.

— Нямам такова намерение, защото лесно мога да стигна до твърде неапетитния извод, че съм уловил някоя седемдесетгодишна «търтъл» супа, а ти, Чарли, сигурно ще признаеш, че това не ни дава повод за особено радостни очаквания. Хвърлете я в лодката! Ще бъде сготвена и изядена и ако някога се срещна с този тъй наречен Дайрио или Домино, ще му върна неговия чифиримилигикски супник!

— Сър, няма ли да е по-добре, ако пожелаеш да ми оставиш плочката на мен? Толкова ми се иска да я занеса у дома и да я запазя като спомен!

— Като спомен ли? Ама че чудак! И спомен за кого? За онзи Диарии или за костенурката?

— И за двамата.

— Ами вземай я тогава! Нямам нищо против да получиш и цялата черупка заедно с Диарии, защото се интересувам само от супата.

На сутринта си имахме страшно много работа с нашия доблестен и храбър «Вихър». Пробойната можеше да се поправи напълно само от външната страна на кораба и тъй като на остров Пийл и дума не можеше да става за някакъв док, се налагаше да вършим работата с гмуркане. По-голямата част от нея се падна на мен, понеже никой от екипажа не можеше да издържа достатъчно дълго под вода. Почти невероятен факт е, че повечето моряци, с изключение на онези, които завършват морско училище, са лоши плувци. По света се срещат стотици матроси, които се чувстват в пълна безопасност на някой стар, полуразбит, тримачтов кораб, а не искат и да чуят за едно чудесно пътуване с лодка.

По обяд, след като с апетит си хапнахме нашата «търтъл» супа, бях награден от капитана за усиления си труд с едно много приятно предложение.

— Чарли, какво ще кажеш, дали месото на тези диви кози ще е лесно смилаемо?

— Несъмнено.

— Тогава вземай пушката си и тръгвай с мен! Ще отидем за такова месо.