Карл Май: Отвъд

Такива худжун възнамерявахме да яздим. Тези с миши цвят се считат за най-добри и издръжливи бегачи. Халеф избра няколко от тях за себе си и за мен — да има и за смяна. Освен това ни беше разрешено, но на никой друг хаддедихн, да вземем и конете си. Хаджията твърдеше, че това било необходимо за нашия престиж. Тъй като той бил прочутия шейх на хаддедихните, а аз — също така прочутият учен хаджи Акил Шатир ел Меджарриб от далечната Вади Драа, то не можело другояче, освен в Свещения град и околностите му, а също и при важни и тържествени случаи, да яздим отлични коне от най-чиста кръв. Неговият аран се казваше Баркх [19] Баркх — Светкавица — б.а. и беше превъзходен жребец. Моят кон, също вран жребец, беше Асил [20] Асил — Благородния — б.а. бен Рих, един достоен син на моя великолепен Рих, който бе застрелян под мен. Куршумът, който го улучи, всъщност бе предназначен за моето сърце. Безбройни писма на мои читатели и читателки говореха за сълзите, които били пролели при четенето за неговата смърт.

И нямаше защо да се срамуват. На мен самия и до ден днешен овлажняват очите, когато си спомня за тази покъртителна сцена. Сега щях да яздя Асил, неговия равностоен син, който вече ме бе носил с висока чест през Персия и беше един благороден кон, на когото можех да разчитам във всяко отношение. Беше ми по-скъп отколкото халефовия Баркх.

Малко преди потеглянето ни Халеф не можа да устои на настойчивите молби на своя син да вземе един кон и за него. За Кара беше определена великолепната бяла кобила Кавама [21] Кавама — Бързата — б.а. — внучка на прочутата бяла кобила на Мохамед Емин, някогашния шейх на хаддедихните.

Когато се намирахме вече на път, представлявахме, заедно с камилите, които трябваше да носят водните мехове и другите необходими неща, една приятна за окото група. Дори и при камилите расовите екземпляри изглеждат различно от обикновените, преуморени животни. Във връзка с това искам да направя забележката, че не е вярно твърдението, че камилата може да жадува повече от седмица и се е случвало пътникът през пустинята да се спаси от смърт, като намушка някоя камила и се напие с намиращата в стомаха й вода. Истина е, че камилата не е взискателна към храната и се задоволява с тръни и разни бодливи растения, които никой кон не би ял. Тя и в това отношение се показва годно за пустинята животно. После поради големия си стомах може да поеме необикновено голямо количество вода, което да й стигне за по-дълго отколкото при коня. Но още на втория ден ожаднява, на третия силите й отслабват, а на четвъртия грохва, ако трябва да носи товар. Зависи също и какви постижения се искат от нея. А че водата от стомаха е годна за пиене, е също така стара, необоснована приказка. Виждал съм да колят камили малко след поене. Месото е добро за ядене. Но само два часа след водопоя стомашната вода има вида на урина и един направо противен мирис на стомах. После бързо се сгъстява и потъмнява и след кратко време има вонята на течен тор. Аз и в крайна нужда не бих пил от нея, защото съм убеден, че от тази торна течност ще умра по-скоро отколкото от жажда. За съжаление всички тези стари и, както изглежда, неизкореними басни и до днес продължават да се разпространяват в много книги.

В действителност пътят ни трябваше да мине през Ефрат при Хит и после в права линия през пустинята към Ел Джуф и оттам към Хаил, главното селище на Джебел Шаммар. Една по-южна линия тръгва от Хилле, заобикаля езерото Неджеф и се насочва по-късно през Джебел Дахарах към Хамил. Ние се придържахме по средата между двете, минахме далеч край Джебел Дахарах и се устремихме към прочутата Вади Румем. «Вади» означава «речно корито» и според местните условия може да има значение на течаща вода или на пресъхнала лъжчина.

Тук, южно от Джебел Дахарах, проведох с Халеф — двамата яздехме напред — споменатия в началото на тази глава разговор относно европейските железници. Аз нееднократно му бях разказвал, както за много други наши организации, също за железниците ни, бях му ги описвал и подробно обяснявал каква благодат носят и че никак не са за пренебрегване. За да стана по-ясен го бях препратил с пример към конските трамваи, които беше внедрил в Багдад така необосновано недооценяваният Мидхат паша, но всичко беше напразно. Халеф, този иначе толкова умен и проникновен дребен мъж, не можеше да излезе от своя кръгозор и смяташе всичко, което не се съгласуваше с неговите навици и опит, за осъдително и непрактично. Така днес на неговата ориенталска съвест се струваше направо грях, че при нас е разрешено във вагоните да сядат един до друг представители на двата пола. Та нали това бе престъпление спрямо най-старото харемско правило. Работата сама по себе си осъждаше, без това да го довежда до възбуда, но че аз я одобрявах и самият бях участвал в това прегрешение, ето кое предизвика неговия гняв и го прогони от мен.