Карл Май - Отвъд

— Че много правилно постъпихте, като не се дадохте на разположение.

— Да, правилно! Вярно е, че ще бъдеш застрелян, но не беше необходимо Гхани да го знае. Ние ще го направим само за нас си.

— Застрелян?… Аз?

— Да, ти. Кой друг?

— Аз мислех… мислех…!

— Моля те да се откажеш от безполезно мислене!

— Но ти нали искаше да говориш с мен?!

— Действително.

— Значи трябва да отговарям?!

— Дори желая.

— Ама сигурно няма да ме оставиш да стигна дотам.

— Няма? Бъди рахат! Знаеш ли, ако това не стане още на самото място, в хода на днешния ден или най-късно утре все ще стигнеш дотам.

— Я кажи все пак какво всъщност възнамерявате да правите с мен!

— Ще те вземем с нас до Мека, за да те предадем там на пашата.

Тавил се изплаши, помълча известно време и после каза:

— Това ще е дяволско деяние от ваша страна! Аз ще бъда обесен, а след това той ще предприеме наказателен поход срещу племето ми.

— Да, така ще постъпи. Помисли само колко добре ще бъде това за бени кхалид! Каква възможност ще имат да покажат, че са храбри! Защото, между нас казано, досега от тяхната храброст още нищо не сме видели.

— Хаджи Халеф Омар, ти играеш някаква игра с мен.

— Както лъвът с мишката, имаш предвид. И тъй като лъвът трябва да бъде великодушен, аз също искам да бъда такъв и ще ти издам, че няма да те вземем с нас до Мека.

— Е, ами така кажи, де! Какво се каните да правите с мен?

— Да те застреляме.

— Аз не съм по-виновен от меканците, а тях оставихте да се измъкнат. С друг аршин ли ги мерите?

— Не. Но когато мерим, го правим, както ние искаме. Кажи откровено, заслужаваш ли смърт?

— Според законите на пустинята, да.

— Я виж ти, чудесно е, дето го потвърждаваш!

— Но помисли за моите бени кхалид, които сега пак лежат при Бир Хилу! Ако ме застреляте, те ще отмъстят за мен.

— С това вече често си ни заплашвал, а така и още не се е сбъднало. Впрочем откъде знаеш, че са там? Та нали са останали, изключвайки онези, с които си яздил насам, при височините на четири часа път след кладенеца.

— За да ви причакат. Но след като вие сте отишли дотам, както чух, и сте поели пак обратно, те са ви последвали. Но аз нямах предвид това голямо отделение, а малкото, което пратих оттук към кладенеца.

— Да, не искаше да делиш Канс ел Адха с толкова много народ.

— И понеже моят основен отряд е тръгнал назад, той се е срещнал с малкия при кладенеца. Ето как всички са се събрали. Обръщам ти внимание върху тази опасност.

— Много любезно от твоя страна. Благодаря ти, приятелю мой.

— Не се подигравай!

— Ако мислиш, че се подигравам, би следвало да приемеш, че не се страхуваме. Какво ще кажеш за идеята, която сега ме споходи. Застрелваме те и после не яздим към кладенеца, където са твоите хора. Не е наложително да им досаждаме пак с присъствието си.

Тук шейхът вече не съумя да овладее гнева си. Кресна ядосано на Халеф:

— Мошеници с мошеници! Сигурно вече сте забравили какво каза старият мюнеджи за милостта.

— Значи и ти молиш за милост?

— Да моля? Не! Аз я изисквам!

Халеф бързо показа отново сериозната си физиономия и предупреди:

— Шейх Тавил бен Шахид, тонът, с който ми говориш, не ми харесва. Чуй сега какво ще ти кажа!

Махна на един хаддедихн да приближи и му заповяда:

— Прицели се в сърцето на този убиец, който мисли, че милостта трябва да му се подчинява. Веднага щом вдигна ръка, му теглиш куршума!

След това хаджията отново отправи думите си към Тавил:

— Виждаш последиците от твоето поведение. Давам ти две минути време. Ако дотогава не си се изказал, вдигам ръка.

Настъпи дълбока тишина. Половината срок изтече и заканата подейства.

— Махнете кремъклийката! — помоли шейхът.

— Искаш милост? — попита Халеф.

— Да.

— Искането още не е молба.

— Аллах да ви смаже! Така да бъде, моля за милост.

Сега хаджията се ухили.

— Така е добре, о, шейх на бени кхалид! Но въпреки всичко искам да ти съобщя, че в нашия случай нямаше да дам знака. Това, ти също да бъдеш пуснат да си вървиш беше решено. Исках само да чуя как един шейх моли за милост.

Тавил не отвърна нищо. Когато беше развързан, стана, отиде до мястото, където лежеше пушката му, вдигна я и се отправи към камилата си. Седна на седлото, даде й знак да се изправи, и потегли. Ние гледахме също така мълчаливо след него. Беше стигнал почти до подножието на дюната където трябваше да завие и изчезне, когато обърна животното, пристигна в бърз ход, спря пред нас, измери ни с горди, свирепи очи и каза: