Карл Май: Синьочервения Метусалем

Оттогава Рихард започна да посещава гимназията, а Метусалем бдеше над него, както квачката бди над единственото си пиленце. Това пиленце сега бе станало на седемнадесет години и полагаше всички усилия да оправдае надеждите на майка си и «вуйчо Метусалем».

Когато последният влезе сега с писмото от Китай в ръка, погледът му се спря върху една картина на тиха семейна идилия, фрау Щайн бе заета с гладене. Гимназистът седеше приведен над някаква географска карта, чиито линии проследяваше с върха на молива си. По-малката му сестра се бе заела с шевната машина, която студентът й бе подарил за последното Рождество Христово, а малкият шестгодишен Валтер седеше стаен като мишка зад печката и също така се трепеше с един коледен подарък. Той тайно бе похитил ваксаджийските прибори, за да лъска кожените ботуши на своя палячо. Работата му костваше доста пот и понеже бършеше ронещите се капки не с ръка, а с четката, скоро наклепа цялото съдържание на ваксаджийската кутия по лицето си.

Метусалем едва намери време да поздрави.

— Фрау Щайн — запита той, — да сте живяла по-рано в партера на «Обергасе» 12?

— Да — отвърна тя.

— Мъжът ви се казваше Йозеф Фердинанд?

— Да.

— Значи нещата съвпадат. Писмото е за вас!

Той й го предаде. Тя го взе, разгледа го, прочете адреса и запита учудено:

— Не е от пощата! Откъде е дошло?

— От Китай. Йе-кин-ли ми го даде.

— От… Китай! Кой би могъл да ми пише оттам? Това писмо не може да е предназначено за мен.

— За вас е! Та нали адресът напълно отговаря.

— Майко, я го покажи, моля те! — обади се Рихард, като приближи да вземе писмото. Разгледа адреса и отсече: — Отправено е до татко. Той вече не е жив, следователно имаш право да отвориш писмото.

Същевременно вече разрязваше плика с малкото ножче за пера. Извади съдържащият се ситно изписан лист, разгърна го и хвърли един поглед на подписа.

— От чичо Даниел! — възкликна бързо.

— Той нали беше в Америка и изчезна безследно — отвърна тя.

— Не е мъртъв, както смятахме досега. Каква радост, че е още жив! Чуйте какво пише! Ще прочета писмото на глас.

Метусалем поиска да се отдалечи, ала бе поканен да остане. От него нямаше семейни тайни.

Съдържанието на писмото трябва да бе от голяма важност, тъй като студентът остана при хазайката си повече от час. Когато ваксаджията мина по едно време край вратата и спря поради изпуснатия вътре радостен възглас, разбра, че явно се провеждаше някакво бурно съвещание, макар да не можеше да долови отделни думи.

— К’во ли са разправят там вътре, прилича ми на военен съвет — промърмори той. — Трябва са оттегля, иначе може ма сгазят конете на авангарда.

Постъпи много благоразумно, защото едва се бе отдалечил, господарят му излезе с най-голяма бързина, понесе се към жилището си и съглеждайки там ваксаджията, го сграбчи за раменете с възторжен вик:

— Готфрид, край на дебелашкия живот! Отпътуваме!

— Тъй! Накъде? Сигур пак към Ютербог, та да опитаме тамошното вино? — Той направи една много кисела физиономия.

— Не, не, по-нататък, далеч по-нататък! Имаш ли склонност към морска болест?

— Страшно голяма!

— Откъде го знаеш?

— Понеже мой истински германски стомах не може да понася вода. Той винаги иска още едно, но естествено не вода!

— В такъв случай си оставаш тук, защото аз тръгвам към морето!

— Та т’ва никак не опасно. До морето човек може да иде, без да получи морска болест. Той трябва само да спре до водата.

— Само че аз се каня да потегля през морето, да премина океана, да стигна до Азия!

— Всички добри духове! — извика Готфрид, плясвайки ръце.

— До Китай!

— Та нали сме вече там!

Той посочи из стаята и съвсем не беше неправ, тъй като Метусалем — следствие сприятеляването си с търговеца на чай — бе станал страстен колекционер на китайски произведения. По стените висяха, а по масите лежаха прибори, съдове, оръжия, музикални инструменти и множество подобни неща, произхождащи от «Средното царство».

— Това е псевдо-Китай, а аз искам да видя истинския — отговори студентът. Възбуждението бе обагрило лицето му в тъмночервено, а носа — в ултрамарин. — Ти ще дойдеш с мен. Но ако се страхуваш от морето, ще останеш тук и можеш да запълваш скуката, като позлатяваш комари.

Тогава ваксаджията сложи ръце на хълбоците, изтъпанчи се точно пред господаря си и рече:

— К’во? Как? Къде? Защо? Аз, прославеният Готфрид фон Буйон и отявлен, заклет враг на всички сарацинци, трябва са страхувам от няк’во си моренце! К’во ша ми направи едно такова старо херингово езерце! Впрочем аз на ’сички случаи трябва да дойда, защото съм ви необходим. Кой ша лъска ботуши, четка дрехи, пълни лула, навива часовник и пожелава ви при хранене добър апетит? Разбира са, аз! Следователно идвам с вас, стига т’ва пътуване до Китай само да не няк’ъв майтап, ’къвто Готфрид не позволява си правят с него!