Карл Май - Керванът на робите

Тогава някой от арабите, който се отличава с особена речовитост, най-учтиво известява на животното желанието им то да напусне местността и да отиде да яде говедата, камилите и овцете на някое друго село. Естествено няма успех. После на лъва настоятелно и сериозно се прави достояние решението на старейшините от селото — също напразно. Тогава говорителят заявява, че в такъв случай са принудени да прибегнат до насилствени мерки и мъжете започват да хвърлят камъни по гъсталака, докато пробуден от дневната си дрямка, гордо и величествено лъвът се измъкне от трънаците и се покаже иззад скалата. В този миг изсвистяват всички стрели, из въздуха профучават всички копия, всички пушки изгърмяват. При това проехтяват такива крясъци и викове, че ако лъвът притежаваше поне отчасти музикален слух, незабавно би избягал.

Никой не си губи времето да се прицелва старателно. Повечето куршуми пропускат целта. Единствено няколко улучват, но само леко нараняват лъва. Тогава очите му започват да мятат мълнии. Един скок и някой от ловците остава да лежи под него. Отново изтрещяват изстрели. Лъвът, вече по-тежко ранен, докопва втора и трета жертва, докато най-сетне целият направен на решето, рухва мъртъв под многобройните куршуми, от които нито един не го е улучил смъртоносно.

След това обаче не остава и следа от респекта, с който преди са му говорили арабите, защото той е мъртъв и вече не може да си отмъсти за обидите. Нахвърлят се върху него, започват да го ритат и да го удрят с юмруци. Заплюват го и сквернят неговата памет, прадедите и роднините му с такива ругатни и обидни прякори, които са направо неизчерпаеми в арабския език.

Чужденецът се поусмихна на думите на шейха. Усмивката му показваше, че той сигурно няма току-така да се остави да бъде изяден от Господаря с голямата глава и семейството му.

Този кратък разговор се състоя, докато се готвеха за път. А това не става тъй лесно, както може би си представя европеецът. Е, ако животните за езда са коне, тогава човек просто се мята на седлото и потегля. Но с камилите нещата стоят другояче, особено с товарните камили. Те съвсем не са онези търпеливи животни, описвани в безброй много книги. Напротив, те са лениви, коварни и със зъл нрав, изобщо да не говорим за природната им грозота и неприятната миризма, която издават. Тя е толкова противна, че конете отказват да нощуват близо до тях. Корабът на пустинята е добиче, което хапе. Рита и с предните, и със задните крака, привързаността му е нещо чуждо и проявява равнодушие, надминавано единствено от отмъстителността му. Има и животни, до които не може да се приближи нито един европеец, без да се изложи на опасността да бъде ухапан или стъпкан под краката им.

Истина е обаче, че камилата е много непретенциозна и издръжлива, ала изключителните й качества, за които се приказват небивалици, са силно преувеличени. Никоя камила не може да стои жадна повече от три дни. Само за толкова време й стигат запасите от вода в стомаха. Не за по-дълго. Ако след този срок не й се даде възможност да пие, тя ляга на земята и дори най-големите жестокости не са в състояние отново да я изправят на крака. Остава да лежи на мястото си, където загива от жажда.

Също така е лъжа, че когато му се свърши водата, за да си спаси живота, бедуинът убивал камилата си и изпивал намиращата се в стомаха й вода. Стомахът на закланата камила съдържа не вода, а топла рядка като течен тор каша, примесена с остатъци от храна, воняща на различни амониеви соли още по-лошо и от купчина говежди изпражнения, която напомня съдържанието на отходните ни ями. Дори човек, загиващ от жажда, сигурно няма да може да изпие и една глътка от тази ужасна гнусотия.

Опакият характер на камилата се проявява по време на пътуване особено след почивка, когато пак трябва да й сложат товара. Тогава тя се съпротивлява с все сила, служейки си със зъби и с крака, започва да пъшка и стене, да сумти и реве. Към това се прибавят разправиите, виковете и проклятията на мъжете, които се мъчат да я натоварят и я дърпат насам-натам. От тази суматоха винаги произлизат такива сцени, че на човек направо му се иска да избяга.

Ездитните камили, наричани «хеджин», имат по-благороден характер. Между тях се намират и животни, които струват извънредно скъпо. За една сива бишаринхеджин се заплащат и по десет хиляди марки. Седлото на товарната камила доста прилича на покрив на къща, който в предната и задната си част е извит и източен малко нагоре. Наричат го «хауаха». А седлото на високата стройна хеджин носи името «махлуфа». То е направено по такъв начин, че ездачът се настанява в удобна вдлъбнатина, и то така, че да може да кръстоса крака пред седлото, върху врата на животното. Когато ездачът се качва на камилата, тя непременно трябва да лежи на земята. Но щом допре седлото, камилата бързо изправя първо задните си крака, а после и предните, тъй че той полита първо напред, а после и назад. Трябва да умее добре да балансира, за да не бъде хвърлен на земята.