— Слушай, парите ми са изчезнали! Всичките ми пари заедно с кесийката! Страшното ми оръжие се оказа безполезно. Въпреки всичко някакъв негодник се е промъкнал в стаята ни и е бръкнал в печката. Но за мен вечно ще си остане загадка защо е взел само моите пари, а не и твоите! Веднага ще изтичам долу! Ханджията трябва да ми възстанови сумата!
— Почакай малко! Парите ти бяха в печката, тъй ли?
— Естествено!
— Но нали самият ти ги извади оттам и ги скри под дюшека си! Я потърси!
Той ме послуша, намери ги и облекчено въздъхна.
— Ханджията има късмет! В случай на нужда щях да стигна и до съдия-изпълнител. Знаеш ли колко ще ни струва кафето?
— Без хляб десет кройцера.
— А хлябът?
— Без кафе също десет кройцера.
— Тогава ти ще си поръчаш кафе, а аз ще поискам да ми донесат хляб. После ще си ги поделим и ще платим само двайсет кройцера. Каквото спестим сега, можем после да си го добавим към обяда. Съгласен ли си?
— Да. Е, не е кой знае колко изискано, но ще гледаме по-бързо да изчезнем оттук, за да не ни мърморят много дълго.
— Да ни мърморят ли? Не можеш ли да си служиш с по-свестни изрази, които да подхождат на образовани хора? Тези бохемци ще вземат за изискано всичко, каквото направим, макар и да не са в състояние да го проумеят.
И тъй закусихме за двайсет кройцера, постарахме се хората да ни помислят за изискани люде и после пак поехме на път. Крайната ни цел за този ден беше фалкенау, където пристигнахме щастливо привечер, макар приятелят ми да имаше лошия късмет да загуби шиповете си за ходене по лед. И той самият не знаеше как се бе случило, още по-малко пък знаех аз. Тази незаменима загуба го натъжи дълбоко и заради него си придадох вид, сякаш тези шипове са ми били безкрайно скъпи и на мен. Изпълнени с тъга, ние мислено се простихме с тях и запазвайки мъжкото си самообладание, се насочихме към една обикновена планинска хижа, чиято външност отговаряше на възможностите на кесиите ни.
Тъкмо се канехме да влезем вътре, когато от нея излезе един стражар и изглежда, се учуди на намеренията ни. Той ни поздрави учтиво и попита:
— Навярно сте студенти, а, млади господа? Аз кимнах, но Шарана извади от вътрешния си джоб своята ученическа лична карта и я тикна в ръката на стражаря.
— Да, студенти сме. Моля, убедете се сам! Стражарят отвори личната карта, прочете написаното и след като му я върна, с особена усмивка каза:
— Драги млади господине, щом сте извършили вече всичко онова, което пише вътре, то вие сте човек с голямо бъдеще.
— Така си е! — гордо го увери моят добър приятел. — Там е ударен даже печатът на училището.
— Не го виждам!
Шарана внимателно огледа легитимността си и откри, че това, което държеше в ръцете си, беше хронология на управлението на немските императори от Карл Велики до Франц Втори. След като изгуби доста време в търсене на личната си карта и не я намери, той с възмущение избухна:
— Това пак е работа на моята сестра! Вместо документа ми е пъхнала в джоба този списък на императорите. Такива щуротии могат да извършат само лица, които не са от мъжки род, а от женски или от среден!
— Не се тревожете! — утеши го полицаят. — Не съм ви искал личната карта. На вас просто ви личи, че сте хората, за които се представяте, а ако при някои по-особени обстоятелства се наложи да се легитимирате, то това може да направи и вашият приятел с неговата лична карта.
— Носиш ли я? — попита ме Карпио.
— Да, защото не се осланям на сестрите си, които впрочем винаги знаят какво вършат. Господин вахмистър, могат ли хора като нас да пренощуват в тази къща?
— Хм — промърмори човекът. — Доста се учудих, като видях, че се каните да влезете вътре, понеже тук намират подслон само калфи и чираци. Я по-добре елате с мен при францел! Тъкмо отивам там и ще ви заведа.
Сигурно тази покана бе съвсем добронамерена, обаче Шарана побърза да се намеси:
— Това хотел ли е, или странноприемница? Скъпо ли е там?
При тези думи служителят на реда се изсмя добродушно, а после каза:
— При Францел? Скъпо? Още повече щом става дума за господа студентите? Ха-ха-ха-ха! Трябва да се запознаете с него! Той също е бил студент. Започнал е да следва, за да стане учител, ама се е отказал от тая работа, защото богата ханджийка се омъжила за него. За нищо друго не говори с по-голямо удоволствие, отколкото за следването си, и за него няма да има по-голяма радост от тази, ако в странноприемницата му отседнат студенти. Харесате ли му, тогава ще му доставите голямо удоволствие, ако не му платите и пукната пара. Само елате с мен! Всичко ще се уреди.
Читать дальше