Карл Май - Коледа

Естествено през зимата, когато високо горе в планините снежните преспи достигаха до няколко метра, бе значително по-трудно да търчим подир курса ту в една, ту в друга посока, но както вече споменах, този път се бяхме запасили със значителни парични средства и поне веднъж можехме да си позволим да пътуваме като истински паралии, на които понякога и валутният курс е безразличен.

Снаряжението ни беше във всяко отношение превъзходно, така че можехме незабавно да предприемем изкачването на Мон-блан. Естествено не взехме чадъри, защото това ни се струваше женска работа и малко срамно. Нямахме и бастунчета, а тояжките сигурно ни очакваха нейде там, в храстите. Дълги палта? Пфу! Та ние бяхме немски момчета! Ръкавици? Ако човек трябваше да ги носи, щеше да се ражда с ръкавици на ръцете. Но ние имахме една обща рисувателна папка, направена от пет големи листа рисувателна хартия. Навита на руло, Карпио я носеше на гърба си в една стара осиротяла кутия за далекоглед. За съжаление в папката не се появи нито една рисунка, понеже винаги, когато намирахме някой достоен за увековечаване обект, пръстите ни бяха толкова вдървени от студ, че не бяхме в състояние да държим молива. Бях провесил на врата си моята ботаническа кутия, която съдържаше багажа ми за из път.

Шарана беше осигурил и две географски карти. Едната беше на Саксония, а другата — на Бохемия, защото нали точно между тях смятахме да се разхождаме за удоволствие и да се ровим из снега. Но още през първия ден се оказа, че картите бяха объркани с други, и както твърдеше моят съученик, това било направено от сестра му. Едната от тях беше на Швеция и Норвегия, а другата пък — на Алжир, Тунис и Триполитания. Единодушно решихме да не ги захвърляме, а да ги запазим за по-късните ни пътешествия из тези страни. Имахме и всичко необходимо за шев. Такива неща са нужни по време на път заради скъсаните копчета, но какво търсеше измежду вещите ни една кука за плетене на дантели, си остана за мен пълна загадка.

Много добре се бяхме запасили с пури. Всеки разполагаше с по два броя, по три пфенига парчето. Те бяха определени само за особено тържествени случаи и ние скроихме дръзкия план да не ги обявяваме за обмитяване, а да ги пренесем в Австрия като контрабандна стока. За тази цел ги напъхахме в кончовите на ботушите си. Но когато вечерта понечихме да ги извадим, те се бяха стрили на прах. Sic transit gloria mundi [7] Така преминава световната слава. Б. пр. !

Останалите предмети от снаряжението ни бяха по-скоро от лично естество и отговаряха на склонностите на своя притежател: конци, прахан, шипове за обувка за ходене по лед, които Шарана смяташе да използва ту за единия, ту за другия си крак, шишенце рибено масло, за да си мажем ботушите, но Карпио, или по-скоро пак сестра му по погрешка го беше напълнила с терпентин, както и една лупа, останала като наследство от неговия чичо. Когато го попитах за какво му е тя посред зима, той преобърна всичките ми познания надолу с главата със снизходителната забележка, че както през зимата, тъй и през лятото можело да се изчисли къде е меридианът на Комотау. Да изброявам и другите неща не би било особено деликатно. Най-много да спомена още, че Шарана носеше и някакво собственоръчно изобретение, представляващо секрет за брава! То трябваше да осигурява както безопасността на живота ни, но още повече и на парите ни, в случай че ни се наложеше да пренощуваме в някоя съмнителна къща. Но когато моят приятел се опита да постави изобретението си на вратата още в първата странноприемница, където отседнахме, се оказа, че той, или по-скоро, както сам твърдеше, неговата сестра беше забравила у дома нужните за целта винтове.

Бяхме си определили среща в градчето Рехау в Оберфранкен. Оттам, контрабандирайки четирите пури, ние поехме за Аш, а после продължихме към Егер. Нямаше какво да търсим в този толкова голям град за нашите финанси, тъй че само минахме през него и повървяхме още няколко километра до Тиршниц, където пристигнахме вечерта, капнали от дългия изморителен преход. Поръчахме си по една бира, както и картофи с извара за двайсет кройцера, а после поискахме стая за пренощуване, която ни струваше петдесет кройцера. Та тъкмо там преживяхме онова страхотно разочарование с пурите и там се случи провалът със «секрета» на бравата. Решихме да скрием парите си в печката, но след като поразмисли, Шарана извади оттам своя «депозит» и го пъхна под дюшека на леглото си. Каза, че никак не било разумно да съхраняваме и двете суми на едно и също място, защото, ако влезел някой крадец, сме щели да загубим всичко. Трябвало да разделим парите тъй, че негодникът да отмъкне само едната част, а другата да ни остане. Подчиних се на неговата превъзхождаща ме мъдрост, легнах си и бързо заспах, но твърде скоро бях събуден от някакъв шум, причинен от Шарана, който на зададения му от мен въпрос отговори, че преди малко на светлината на кибритените ни клечки забелязал зад печката парче тухла. Извадил я оттам и здраво я вързал в носната си кърпа, като по този начин направил едно страшно оръжие, с което можел да счупи главата на всеки влязъл с взлом крадец. Напълно успокоен и утешен от тази предпазна мярка на моя най-близък приятел, аз отново заспах и се събудих едва когато усетих, че опитвайки се да ме изправи, Шарана рязко ми дръпна и двете ръце и силно разгневен ми изкрещя следното си откритие: