Карл Май: Коледа

След последния сутрешен учебен час на шести ноември ме извикаха при Стареца. Четирийсет стъпала нагоре и на всяко от тях по двайсет удара на сърцето ми прави общо осемстотин. Вероятно не са били по-малко. Почуках на вратата, после влязох и… не можах да видя нищо, понеже очите ми се замъглиха. Изминаха няколко секунди, преди погледът ми да се избистри, и тогава забелязах пред мен застанал величественият Старец, вперил очи в мен така, сякаш искаше да ме прониже.

— Май! — проехтя дълбокият му бас.

Поклоних се. Не знам каква физиономия съм направил в този момент, защото само той можеше да я види, а не ми каза нито дума в това отношение.

— Май!!

Отново се поклоних.

— Май!!!

Трети поклон. Но тайно в себе си реших да не се покланям повече.

— Вие… сте… един… много…

Погледнах го така остро, че той млъкна. В никакъв случай нямах намерение да се оставя да ме обижда. Тогава той се засмя и със съвсем друг тон продължи:

— Всъщност това ни най-малко не ме засяга. Лично ваша работа си е, ако сте решили да се излагате. И защо не? Та вие с часове говорите в четиристъпни неправилни стихове, а вашият немски е… хмм! Но можехте преди това поне да ми го дадете да го прегледам!

— Стихотворението ли? — попитах аз.

— Естествено! Щях да подчертая грешките, които все още имаше в него и изобщо не са били забелязани от редактора. Един такъв човек си няма никаква представа как трябва да изглежда хубавото стихотворение. Че откъде ли ще го знае?! Крава… индийско орехче…!

— Значи го върнаха, така ли?

— Да, като пробен отпечатък, или както му казват още като коректури. Придружава го едно писмо, но то не е до вас, а до мен. Естествено няма да ви дам да го прочетете… и през ум не ми минава! Ще отговоря, че освен името ви, друго не бива да се поставя под стихотворението. Иначе ще станете жертва на манията, обзела всички драскачи, а тя е най-опасната мания. Имате много по-важна работа от писането на стихове, хлапе такова!

От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка. Значи стихотворението ми от трийсет и две строфи бе одобрено и прието! Трета награда от десет талера! Като че пред очите ми отново се канеше да се спусне мъгла, но тъкмо в този момент Стареца продължи:

— Исках да ви кажа още нещо: отсега нататък ще ви заплащам на ръка часовете, които давате на сина ми. Два пъти по пет, значи десет гроша. Въпреки това събота вечер ще получавате вечеря. Заради дързостта ви и заради стихотворението по-късно специално ще се разправям с вас. Сега нямам време, трябва да се нахраня. Ето ви парите. Хайде, вървете си!

Той ми тикна в ръката един плик. Благодарих му с предрезгавял от вълнение глас и изхвръкнах през вратата, след като направих един особено дълбок поклон, макар че само преди малко бях взел твърдото решение повече да не се покланям.

И до ден-днешен не знам как съм слязъл по стълбите и как съм се озовал в моята «бърлога». Отворих плика. И какво имаше вътре? Едно кратко писмо от редакцията и… три банкноти от по десет талера! Както всяка жаба от приказките носи богатство, така и ужасната огромна синя жаба от моя сън ми донесе пари… и то не третата, а първата награда!

Какво направих след като се успокоих ли? Отговорът е излишен. Нито в добри, нито в лоши времена съм забравял, че молитвата е свято задължение и винаги облекчава.

Както става с нещастието (поне според поговорката), също така е и с щастието. То никога не идва само. Когато следобед отидох на урок при стария кантор, заварих го в извънредно добро настроение. Той винаги беше мил и благоразположен, ала този път бе необичайно разговорчив и весел. Направи няколко намека за «добре свършена работа», «издателски пари» и нямаше как да не се сетя, че несъмнено беше говорил със Стареца за моя голям успех. Когато след часа както обикновено (понеже никога не правя дългове) оставих един талер на обичайното място, той ми каза:

— Няма нужда, драги Май! Можете да задържите спечеления с толкова труд и пот талер.

— Господин кантор, този не е спечелен чак с толкова труд и пот.

— Не е ли? Че как така? Да не би да са ви го подарили?

— Не, спечелих го, обаче без особено тежък труд. Та нали знаете, че получих трийсет талера! Той ме погледна учудено и попита:

— Трийсет талера! Та вие сте цял Крез! И казвате, че съм знаел ли? Нито звук, нито нота, нито половина, нито шестнайсетина не съм чувал за подобно нещо!

— Но нали споменахте за това преди малко!

— Аз ли? И представа си нямам!

— Споменахте за «издателските пари».