Карл Май: Коледа

И както рядко едно нещастие идва само (а своеволното прекрачване границите на духовните възможности на един ученик лесно може да се превърне в нещастие за него), тъкмо тогава ми попадна едно забавно вестниче, където се обявяваше конкурс за написване на коледно стихотворение с първа, втора и трета награда от по трийсет, двайсет и десет талера. Любимата ми тема, бедността ми и още кой знае какви основателни и неоснователни причини «ме накараха да взема перото», както обичат да се изразяват поетите с призвание, отново седнах на стола и написах едно стихотворение от 32, словом и цифром тридесет и две четиристишия. На всеки човек е известно, и особено на редакторите, че колкото е по-дълго едно стихотворение, толкова по-лесно отива в кошчето за боклук, а и аз самият знаех поне, че стойността на една поема не нараства с дължината й. Но според предварителния план, по който я бях изградил, просто нямаше как да излезе по-къса. Напротив, ако бях изразил върху листа всички връхлетели ме мисли, поемата навярно би станала и хиляда стиха. След като направих и исканото мото, аз го пъхнах заедно със стихотворението в плик за три пфенига, запечатах го с червен восък за пет пфенига, залепих върху него горе вдясно над адреса на редакцията последните си пари във формата на пощенски марки и изпаднал в извънредно тържествено настроение, занесох писмото до по-следващата улица, където висеше пощенската кутия. След като то падна вътре, като накара кутията да изкънти на празно, аз още дълго останах да я съзерцавам. Сега тя ми изглеждаше съвсем иначе, но това бе лесно обяснимо, понеже дотогава никой разумен човек не беше искал от нея да погълне наведнъж трийсет и две строфи.

Но и самият аз се промених. Всеки, който ме наблюдаваше, щеше непременно да забележи, че имам нечиста съвест. Поведението ми никак не ми се струваше «мъжко», а походката ми стана несигурна. Вече никого не поглеждах право в очите, а най-често хвърлях скрити погледи встрани, за да видя дали някой не е разбрал, че съм написал трийсет и двете строфи. Хлябът вече не ми се услаждаше. Сънят ме отбягваше, а когато някой път все пак се унасях, започвах да сънувам какви ли не ужасии. Така например ми се присънваше и някаква голяма пощенска кутия във формата на огромна синя жаба, която бавно се приближаваше до леглото ми, скачаше върху мен и ме притискаше, докато най-сетне се събудех със силен вик.

Вършех работата си със същата добросъвестност, ала тя ми тежеше все повече. Страните ми станаха много бледи. Отслабнах и станах неразговорчив като камертон, който се обажда само когато го ударят. За мен това бе много трудно и лошо време! И то продължи прекалено дълго. Твърде рано, още в края на юли, бях поверил съдбата си на пощенската кутия, а «фаталният срок» изтичаше едва на първи октомври. На първи ноември щеше да се реши всичко. Ех, да можех някак си да върна моето свръхдълго стихотворение! Щях да се откажа не само от всяка награда, но дори щях да дам и най-тържествено обещание никога вече да не пиша стихове! И това означава много, извънредно много, понеже за мен не представляваше абсолютно никаква трудност да съчинявам рими, а дори и третата награда от десет истински лъскави талера щеше да е за мен едно малко съкровище.

Бях напълно убеден, че няма да получа нищо, тоест очаквах пълен неуспех, но все пак цялата работа можеше да има за мен и един положителен, макар и доста неприятен резултат. Направо ми бе невъзможно да се отърва от мисълта, че «почитаемата» редакция нямаше да върне стихотворението лично на мен, а заедно с няколко особени забележки щеше да го изпрати на нашия строг «Старец», за да се запознае с него. Всеки, който е бил гимназист или все още е такъв, знае много добре кого имам предвид с думата «Старец» и макар да не може напълно да разбере и изпита тайния ми ужас, все пак поне би могъл да има известна представа за положението ми. Вярно, че «негово строго величество» бе към мен винаги благосклонен и понякога се бе опитвал да облекчи недотам лесното ми положение. Дори изпращаше при мен сина си два часа седмично да му помагам в ученето, в замяна на което всяка събота ми даваха в кухнята говеждо с ориз, а после вместо десерт получавах правото да галя по гърба любимата котка на жена му. Ала в случай че «уважаемата» редакция превърнеше опасенията ми в действителност, то тогава вече нищо не ми бе гарантирано — нито яденето с ориз, нито чесането на котката!

И тъй над главата ми се събираха все повече буреносни облаци, които ставаха все по-застрашителни, и все по-черни. И до днес си спомням, че когато дойде първи ноември, един студен, но слънчев есенен ден с чисти и бели снежинки, в душата ми бе тъмно и мрачно. Бях започнал да броя не само дните, но и часовете. Те се бяха превърнали за мен в цели вечности, но земните вечности отминават, тъй че и тази вечност отмина. И ето на — най-сетне фаталният ден настъпи и… злата ми участ ме връхлетя!