Карл Май - Коледа

— Уф! Те още ли лежат там?

— Да. Затова днес дойдох при теб. Ти си вдигнал бойната секира срещу шошоните и те сигурно ще ви потърсят сметка за невинните техни другари, убити тук на кола на мъченията. Но аз съм приятел и брат на всички червенокожи мъже и искам да възстановя мира между вас. Изпрати още утре в ранни зори доверени хора с отлично зрение да отидат до Салвия! Когато се върнат и ти кажат, че са видели труповете на убитите бледолики, ти ще имаш вече доказателство, че шошоните са невинни, а кървавите индианци — виновни.

— Уф, уф, вярно е.

— Да, вярно е. Казах ти как е било. Хау!

— А какво ще прави в това време Винету, прочутият вожд на апачите, докато чакам пратениците да се върнат?

— Би трябвало да премълча, но все пак ще ти кажа, за да разбереш, че съм искрен. Ще отида при шошоните и ще ги доведа. Признаеш ли невинността им и предложиш ли им обезщетение за техните четирима мъртъвци, аз ще се застъпя за теб. Но не го ли направиш, те ще връхлетят с далеч повече от хиляда души. Ала и в двата случая кървавите индианци ще си получат справедливото наказание. Винету, вождът на апачите каза. Хау!

Едва изрекъл последната дума, потвърждаваща непоклатимата му решителност, и в следващия миг той вече беше изчезнал. Кикатсът остана минута-две ням и неподвижен, загледан след него в тъмната нощ. Вестта, донесена му от Винету, бе за него също тъй неочаквана, както и изненадващото появяване на апача. Какъв прекрасен, ненадминат човек беше моят Винету! След малко Яконпи Топа бавно се извърна към мен и ме попита:

— Какво ще каже Поразяващата ръка за всичко това?

— Никога не се съмнявам в нещо, което твърди Винету.

— У ф! Но това би означавало, че убийците са тук, в собствения ми лагер, така ли?

— Точно така!

— И не бива да ги наказвам, преди да са се завърнали моите пратеници?

— Да, и трябва да внимаваш толкова повече да не заподозрат нещо, защото иначе ще офейкат.

— Да не би да трябва да се отнасям приятелски към тях?

— Приятелски и сериозно, както подобава на съюзници.

— Ами ако Пете-е поиска смъртта ти?

— Тогава ще се позовеш на съвета.

— Вождът на кървавите индианци ще се стреми да ускори събирането му.

— Ако кажеш каквото е необходимо на воините, влизащи в състава му, те ще вземат единствено онова решение, което ти смяташ за добро.

— Уф! Душата ми е в голяма тревога, защото, ако се случи нещо лошо, Винету сигурно ще ми потърси сметка.

— Това е вярно, но все пак няма за какво да се безпокоиш, понеже знам, че кървавите индианци нищо не могат да ми направят.

— Незабавно ще свикам най-възрастните и знатни мои воини, за да им съобщя, че тук е идвал Винету, и да им предам думите му.

— Направи го, но нека внимават да не би кървавите индианци да надушат нещо.

— Непременно ще им го втълпя. Ела!

Ние се отдалечихме от мястото, което се оказа предопределено именно на него да се проведе този толкова важен разговор. Вождът си отиде в неговата колиба, а аз — в моята, където спътниците ми веднага ме попитаха къде съм се забавил тъй дълго. Как се смаяха само и колко се зарадваха, щом чуха, че съм говорил с Винету! Разказах им какво ми беше съобщил. Когато свърших, Карпио се обади:

— Винаги излизам прав.

— Какво имаш предвид този път? — попитах го.

— Ами много просто. Убийците са кървавите индианци, а досега хората са мислили, че са били шошоните.

— Е, и?

— Е, и? И питаш още! Всъщност няма какво да се пита. Тук пак са се подвизавали няколко разсеяни типове и в своята лекомисленост така са объркали нещата, че няма накъде повече.

— Аха! Но този път разсеяните хора са били индианци, тоест първобитни хора, драги Карпио. А нали ти твърдеше, че тъкмо те никога не можели да бъдат разсеяни!

— Да, но, изглежда, тези тук са влизали вече в допир с културата, защото само по вина на културата е възможно да настъпи такава неразбория. Най-образованият човек, когото познавам, си ти, а я ми кажи на времето каква невероятна каша беше забъркал с моята лична карта! Беше я пъхнал в ботуша си. Направо беше смешно. Спомняш ли си го още?

— Да, за съжаление.

— Значи между змиите и враните изобщо няма да се стигне до война? — попита ме Рост.

— Вероятно не.

— Слава Богу! Не понасям кръвопролитията, макар че съм взел аптечка и превързочни материали. Един вътрешен глас ми нашепва, че изобщо няма да използвам тези неща.

— Не можем току-така да го твърдим. Ако ми е разрешено и на мен поне веднъж да имам вътрешен глас, той би ми казал, че много скоро може да ви се предложи случай да покажете вашите медицински и хирургически умения.