Карл Май - Коледа

— Да. Нека Поразяващата ръка дойде с мен, за да му покажа къде се намират двамата бледолики.

Излязохме навън. Между колибите кипеше вече доста голямо оживление. Червенокожите видяха, че пак нося ножа и револверите си, но гордостта не им позволяваше да издадат учудването си. Минахме покрай мястото, където се строеше определената за мен колиба. Тя беше вече почти готова и бе толкова голяма, че не се нуждаеше от разширение, за да побере и моите двама спътници. Те се намираха наблизо в една друга колиба. Вождът не продължи с мен. Той само ми показа жилището им и добави:

— Поразяващата ръка сигурно ще удържи на думата си и няма да предприеме нищо, което аз не бих позволил. Ако иска да ме види, знае къде да ме намери.

Той направи знак на застаналия пред «затвора» пазач, след което червенокожият се отдалечи. Влязох вътре, без някой да ми попречи.

Рост и Карпио лежаха вързани на земята. Все още беше ден и светлината влизаше между тънките клони на стените, тъй че можех ясно да различавам всички предмети във вътрешността на колибата. Рост изглеждаше много съсипан. Продължителната езда от Потока на месото до тук съвсем го беше изтощила. Но когато погледът ми падна върху Карпио, сърцето ме заболя. Той приличаше на скелет и само след минута-две забелязах честата суха кашлица, която измъчваше болните му бели дробове.

— Сафо! — посрещна ме той с тихо възклицание. Коленичих до него и развързах ремъците му. Той улови ръцете ми, погледна ме с нежност в очите и зарадвано се усмихна. Силите му стигнаха само за това. И Рост освободих от ремъците.

— Слава Богу, че най-сетне дойдохте! — каза той. — Никога няма да забравим последните дни! Тази езда, това напрежение, умората, този глад…

— Какво? Глад ли?

— Да, от завчера не сме получавали никаква храна.

— Значи само мен са искали да вържат здрав и силен за кола на мъченията. Почакайте, ей сега ще ви донеса нещо за ядене! Изтичах навън. Само една дума бе достатъчна, за да получа каквото ми беше нужно. После се върнах в колибата и двамата ядоха… ядоха… ядоха! Беше цяло удоволствие да ги гледа човек. Същевременно Рост ми описа страданията им. После ме помоли да им разкажа какво се беше случило с мен. Шарана, който се почувства малко по-добре, ме попита:

— Междувременно сигурно се е оказало, че всичко е било просто едно объркване, нали?

— Да — отвърнах му аз, съобразявайки се със състоянието му.

— Веднага си го помислих. Е, щом се намираме при индианците, подобно нещо няма да ни се случи повече. Първобитните народи не познават думи като «разсеяност» или «занесеност». И тъй, свободни ли сме сега?

— Съветът на старейшините все още не е взел решение по този въпрос, но няма никакво основание да се безпокоите, понеже от само себе си се разбира, че ще ни освободят. Това е само чиста формалност. Дойдох да ви взема да отидем в моята колиба, където ще живеем заедно. Ще си получите обратно както оръжията, тъй и всички останали вещи. Това сигурно ще ви убеди окончателно, че се вижда краят на страданията ви.

Разказах им толкова, колкото сметнах за необходимо. Премълчах всичко, което можеше да ги разтревожи. След като се нахраниха, Шарана заяви, че се чувства значително по-укрепнал, и отидохме в моята колиба, завършена междувременно от индианците. Там донесох и вещите на моите другари. Червенокожите ни върнаха всичко с изключение на конете, а именно кафявия кон на Рост и дорестия жребец на Корнър, който не ми се искаше да загубим. Както научих, Пете-е не се беше съгласил да ни ги даде. Счетох, че е по-разумно да изчакам друг, по-удобен случай. Но затова пък толкова по-добре се погрижих за моя вран жребец, на който не биваше да липсва нищо.

Щом се смрачи, запалихме огън пред колибата и седнахме на открито. Никой от обикновените червенокожи воини не се осмели да ни досажда. Малко по-късно при нас дойде само вождът, за да ни попита желаем ли нещо. Помолих го да ми разреши да се промъкна тайно до колибата на другите бели пленници, за да ги подслушам, а когато ме попита за причината, аз му отговорих:

— Те са врагове на всички честни червенокожи и бледолики воини. Често са обирали хора и са убивали. От тях може да се очаква да извършат най-големи престъпления и вероятно в момента си блъскат главите по какъв начин да избягат. Ако чуя нещо подобно, незабавно ще ти го съобщя.

— Добре, когато останат да горят само огньовете на постовете и край колибата на белите стане тъмно, нека тогава Олд Шетърхенд се опита да чуе нещо от разговора им.