Карл Май - Скиптър и чук

— Да, още тази нощ, в случай че го поискаш.

— А аз къде ще остана?

— В моето жилище, там ще си в безопасност.

— Ти кой си?

— Казвам се Алберт Брандауер и съм придворният ковач на херцога. Сега отиваме на сушата.

— И после обратно в града?

— Да. Но нямай грижа, при мен ти си в пълна сигурност.

— А лодката? Тя може да те издаде.

— Тя принадлежи на един рибар. Той утре ще намине да си я прибере.

Те пристанаха и издърпаха ладията на брега. После закрачиха в широка дълга към Фюрстенберг. Отбягвайки грижливо всяка среща и придържайки се постоянно в мрака, те стигнаха благополучно до ковачницата, всичките прозорци на която бяха тъмни.

— Ще минем през задната врата — рече ковачът и прескочи оградата.

Катомбо го последва. Когато стъпиха в работилницата, Брандауер запали свещ. Първото, което се наби на двамата мъже в очите, беше една бяла фигура, приклекнала зад духалото, за да се скрие. Сигурно беше някой чирак, който бродеше тук по запретени пътища, и сега бе изненадан от майстора, когото погрешно смяташе отдавна в къщата. Ковачът го измъкна и се оказа, че обесникът е облечен само с риза и долни гащи.

— Какво правиш тук, Томас?

— Аз… аз сам по себе си не знам, майстор Прандауер.

— Тъй! — Той освети в ъгъла, където хубостникът се бе крил, и наяве излезе една още тлееща пура. — Какво е това?

— Това? Хм, това е може пи даже ампалема!

— Ти си пушил?

— Само съвсем малко малечко, хер майсторе!

— И защо тук?

— Горе в сопата не пива. Там пих могъл от главния калфа с красиви плесници да се сдопия.

— Щеше да си си ги заслужил! — ухили се Брандауер, който, види се, не се сърдеше на чирака. — Но след като веднъж си я запалил, то можеш да си я допушиш. Същевременно обаче ще се погрижиш за този мъж, когото ти предоставям, докато се върна!

— Изцяло на заповедите ви, най-допри ми майстор Прандауер! — подсмихна се чиракът и последва двамата мъже в стаята, където ковачът отвори един дрешник.

— Ето, преоблечи се, и нека после Томас ти даде нещо за ядене и пиене! Но да бъде предпазлив, за да не събуди някой. Сега аз ще се промъкна до резервата.

Той напусна къщата, а Катомбо се преоблече. Същевременно чиракът го обслужи с най-доброто. Когато той се нахрани, Томас отиде в работилницата и скоро се върна с една пура.

— Искаш ли и ти да запалиш една? — попита.

— Да.

— Ето ти я тогава. Опаче я пуши разумно! Това чих не ти е само някаква Купа или Хавана, а най-допрата „Ампалема“. Имам я от моя прат Палтуин, който рапоти в пакалския дюкян отсреща. Две парчета за три пфенинга!

С това беседата приключи, защото чиракът нямаше някакво желание да накърнява висшата наслада от своята „Ампалема“ с безполезно дрънкане, а Катомбо беше твърде зает с мислите си, за да изпитва необходимост от разговор.

Така изминаха почти два часа, докато Брандауер се върне. Той изпрати момчето да си легне и после докладва късо:

— Не ги срещнах.

— Защо? Мястото дори в нощта е лесно да се намери.

— Вероятно. Но те изобщо вече не са там. Аз съвсем неочаквано се натъкнах на военен пост, който ми викна. Рекох, че съм се заблудил, и попитах защо са разставени постове. Той ми каза, че един от циганите намушкал някакъв мъж и избягал. Сега целият ловен парк бил окупиран, за да го заловят веднага щом се върне. Другите цигани обаче били незабавно отведени под военен конвой. Накъде, той не знаеше.

— Утре аз ще проуча.

— Предостави тая работа на мен! Засега ти си тук на сигурно място. Аз ще те отведа в една стая, в която никой няма право да пристъпва, освен чиракът, който ще те обслужва. Той е верен и дискретен. Останалото по-късно ще се уреди…

Беше в Сиут, Египет. Ослепителното пладнешко слънце разпростираше угнетяваща задушност над града, по чиито тесни сокаци рядко можеше да се чуе забързаният ход на някой човек, ситният тръс на някое магаре или изпръхтяването на камила. Бликащият зной трептеше над водите на Нил и по вълните не се забелязваше нито една дори самотна лодка или барка. Няколко сандала [5] сандал — малка нилска барка (Б. нем. изд.) лежаха в пристанището, ала от екипажа не се мяркаше никой — хората се бяха изтеглили заради жегата на брега, за да се освежат в хладното помещение на някое кахве [6] кахве — кафене (Б. нем. изд.) .

На речния бряг се издигаше една голяма постройка, от която в действителност много малко можеше да се види, тъй като един висок тухлен дувар обграждаше цялото имение. Към него на първо място спадаше една градина, сред която стърчаха четири бездушни, лишени от прозорци зидове на образуващата правоъгълник постройка. Избитата в дворния зид порта бе обърната към реката, а срещу нея се отваряше входът на сградата, която обхващаше с вътрешните си стени един окръжен от колонади двор. Изкачеше ли човек от този двор широкото, изградено от сиенита [7] сиенит — египетският гранит (Б. нем. изд.) на Джебел Мокаттам стълбище, то стигаше в просторни покои, в които цареше живителна хладина. Тя биваше създавана от безчетните порьозни глинени съсъди, поставени в многобройните стенни ниши. Подът бе покрит от един-единствен голям персийски килим с превъзходна изработка и шарки. На нещо като подиум бе сложен един облечен в червено нубийско кадифе диван. На него, пушейки, се бе настанил един мъж с подвити крака в онази поза, която турчинът нарича „рахат оттурмак“, сиреч „почивка на крайниците“.