Карл Май - Скиптър и чук

— Ето, вземете! Никой няма да ви прогони от резервата. Останете тук, докато ви е угодно! Не забравяйте обаче че научи ли някой, че сте отвлекли един граф фон Хоенег, това ще означава вашата гибел!

Доволен от резултата на разговора, той се извърна. Двамата старци се върнаха обратно в лагера, където ваджината веднага даде знак на дъщеря си Лилга.

— Знаеш ли къде е Катомбо?

— Не.

— При графа!

— При графа? Как се е озовал при него?

— Не зная, но го заплашва опасност. Мисля, че графът се тъкми да го ликвидира.

— Защо?

— Защото той е твой годеник, и защото… но това е една тайна, която само важда бива да знае. Ти можеш да спасиш Катомбо.

— Как?

— Чрез графа. Когато този мъж се появи първия път при нас, аз ти казах, че някога обичах неговия баща. Той ме отблъсна и любовта на сина ще бъде моето отмъщение. Тази любов е също инструментът, с който можеш да спасиш Катомбо или да отмъстиш. Някои неща ти още не ги разбираш, но ще дойде времето, когато всичко ще лежи ясно пред очите ти. Придай си вид, все едно го обичаш!

— Ами Катомбо, който ми е годеник?

— Известно време той ще ревнува, но после ще прости. За хитаното висшето благо е отмъщението, а твоята нежност трябва да ми разчисти пътя към разплатата. Графът те обича, но както пеперудата обича цветето — изпръхва от едно на друго, когато е вкусила предишното. Ето защо си пази сърцето, ала карай неговата любов да избуява, като бъдеш любезна с него, отказвай му обаче всичко, което една годеница не бива да позволява другиму. Знам, че той още не си е тръгнал, а по-скоро е останал в бранището, за да те срещне. Иди и опитай да се видиш с него, а после го подпитай за Катомбо, та да разберем какво възнамерява да прави с него.

Лилга се подчини с една лека въздишка. Тя трябваше да бъде инструмент на отмъщението. Чувстваше, че играта се е превърнала в сериозност. Не й беше необходимо да лицемери любов към графа, не, тя действително го обичаше с цялата жар на своето диво сърце. Високопоставеният, горд мъж я беше омагьосал със своето уверено, внушаващо уважение държане, а любовта, която изпитваше към нея, я правеше толкова блажена, както влечението на Катомбо никога не бе съумявало да го стори.

Тя тръгна да го потърси. Както очакваше, откри го на мястото, което вече на няколко пъти им бе служило за срещи.

— Лилга, вече се опасявах, че няма да дойдеш.

— Чакал ли си ме поне веднъж напразно?

— Не. Зная, че ме обичаш, а любовта е акуратна заповедница. Но защо не изпълняваш най-голямото желание, което имам?

— Да дойда в твоя дом? Ваджината не разрешава да отивам в града, където хората са толкова чужди, толкова надменни и толкова зли.

— Аз също ли съм зъл и чужд за теб?

— Не.

— Защо тогава не идваш при мен?

— Ни бива, трябва да се измъкна през нощта и въпреки това пак бих била забелязана от Катомбо.

— Катомбо? Струва ми се, той е изчезнал?

— Той е при теб.

— Кой ти го каза?

— Ваджината. Защо си го запрял?

— Не съм го запрял аз, а съдията.

— Съдията? Какво е престъпил Катомбо?

— Много, твърде много. Неговото вчерашно нападение аз му простих заради теб, ала той после дойде в града, прокрадна се в моето жилище и поиска коварно да ме убие. Беше спипан и сега ще трябва да изкупи със смъртта своята безочлива дързост!

— Това не е възможно. Катомбо още никому не е сторил зло, не е бил той този, който е поискал да те убие.

— Той беше, никой друг. Впрочем не поиска ли вчера да ме убие?

— Ти го беше предизвикал. Прости му и го освободи!

— Това сега вече не е в моя власт.

— И все пак ти можеш. След херцога ти си най-могъщият и властен мъж в цялата страна и каквато е волята ти, това става.

— Трябва ли да спася един човек, когото целуваш?

— Той ми е брат. Но аз повече няма да го целувам. Освободи го!

— Ако аз го бях заловил, то лесно можех да го сторя. Само че той се намира в ръцете на съдията и има толкова много свидетели на опита за убийство, че почти е невъзможно да се потули деянието.

— Ти казваш, че ме обичаш? — заумилква се тя.

— Да.

— А не искаш да ми изпълниш тази молба? Искаш да убиеш моя брат? Върви си, твоята любов не е истинска!

— Тогава и твоята не е. Ти изискваш от мен нещо, което никоя друга не би се осмелила да поиска, а пък отказваш да удовлетвориш малкото ми желание да дойдеш веднъж в замъка.

— Повели ми и ще се подчиня. Само освободи Катомбо!

— Наистина ли? Ще дойдеш ли? Тази вечер?

— Да! Но няма да мога да намеря пътя и жилището ти.