Карл Май: Шамах

Всеки посетител на моя дом още със стъпването в коридора се озовава сред необикновени спомени от пътешествия, от които най-напред ще привлече вниманието му едно арабско седло, което ще нароча като същински виновник за настоящия разказ. То е изработено от червено ориенталско кадифе и украсено с богата везба от златна сърма — от така наречения вид «седло за паша», с удобни стремена и онзи ужасяващ тип мундщук, с който човек може да усмири съпротивата и на най-силния кон.

До това седло се добрах чрез моя приятел, богатия юдейско — арабски търговец Мустафа Бустани в Йерусалим, чийто дюкян се намира в Сук ел Бизар. Ако човек тръгне към днешния Харем еш Шериф, той се пада отдясно, където по-рано се е издигал храмът на Соломон. Под юдейски араби трябва да се разбират онези араби на Свещената земя, които в съвместния живот с юдеите полека-лека са забравили завещаната омраза и клонят повече към строгите старозаветни възгледи на «богоизбрания народ» отколкото към мохамеданството. Ставането на християнин при тези хора е по-голям позор отколкото преминаването към юдаизма, но това се отнася само до вътрешния мироглед. В личните или търговски връзки тези разбирания не оказват влияние. Въпреки религиозните различия аз бях приятел на Мустафа Бустани. Когато се намирах в Йерусалим, пазарувах по възможност само от него, но го предпочитах не единствено като търговец, а много повече като човек. Той го знаеше и ми се отплащаше с такава симпатия, че се чувствах притежател на цялото му доверие. Ето защо се отбивах често в дюкяна му и когато нямаше какво да купувам. Тогава седяхме часове наред върху един застлан с килим сандък, пиехме непрекъснато приготвяното от негъра Бем кафе и си бъбрехме по такъв начин, сякаш бяхме братя, които не могат да имат никакви тайни един от друг. В такива часове той допускаше да бъде обезпокояван само от знатни купувачи. Обикновените обслужваше помощникът, на когото можеше да разчита като на себе си. Този помощник се казваше Хабакек — крайно добродушен човек и един от онези майстори магьосници, които умеят да направят всичко, що очите им видят.

Мустафа Бустани беше голям любител на приказките. Но най-много обичаше да слуша или да разказва от онзи вид, в които чудесата или връзката между живи и умрели играят някаква роля. Но в никой случай не беше суеверен в обичайния смисъл на думата, а образован мъж, който освен арабски говореше още турски и персийски и задоволително можеше да се разбира със западноевропейците на френски и английски. По отношение вярата проявяваше достойна за признание търпимост. Но по-рано случаят, изглежда, е бил обратният, защото е имал брат, отблъснат от семейството, понеже приел християнството, и Мустафа Бустани не криеше, че е бил съгласен с това прокуждане. Сега обаче явно разсъждаваше по друг начин. Все пак аз не узнах нищо повече, освен че този брат заминал за Източна Йордания и там се оженил за християнка. Ето защо всички негови опити за помирение били отблъснати. След това се изгубил, ала се знае много добре, че семейните връзки никога не могат да бъдат напълно разкъсани. Към това се добавя и фактът, че «харемът» [1] харем — всъщност женско жилище; в случая определение за жена — Б.нем.изд. на моя приятел очевидно бе одушевен от по-отстъпчиви възгледи, за които той не можеше изцяло да се затвори.

Харем? Разбира се! Нашето взаимно доверие бе нараснало дотолкова, че не се свеняхме съвсем открито да говорим за неговия и моя харем — тема, забранена на мохамеданина като неприлична. Под моя харем трябваше естествено да се разбира само моята жена. Деца аз нямам. Неговият също се състоеше само от една жена плюс едно единайсетгодишно синче и една черна готвачка. Другата прислуга не се числеше към харема. Синът, носещ многозначителното име Тхар, беше будно момче и по никой начин така муден и прекалено сериозен, както биват описвани у нас ориенталските деца. Той често отиваше от жилището, което не беше във вътрешния град, в дюкяна и ако ме завареше там, не се уморяваше да ме разнищва с най-невероятни въпроси по всичките ми работи в родината. От него научавах всяка новост в харема на баща му, всяко строшено гърне и всяка уловена мишка. В замяна той ме считаше безусловно задължен да го осведомявам за всичките си тайни и горко ми, ако си въобразеше, че в това отношение ми липсва доверие към него!

Тази приятелска връзка между баща, син и мен има за последица да бъда поканен на гости и така ми се отдаде възможност да видя и майката. Това се повтори. Започнах често да прекарвам цялата вечер в къщата на Мустафа Бустани и когато при последното си присъствие се сбогувах, трябваше да обещая при следващото си идване да доведа и жена си.