Карл Май: Шамах

В този миг негърът ме съгледа. Беше се заел да чука кафе на зърна в един хаван. Сега захвърли от изненада кафе и хаван и надигна от радост такъв вой, все едно щяха да го набиват на кол. С това привлече вниманието на другите върху мен. Мустафа Бустани беше толкова удивен да ме види от невиделица пред себе си, че замря и нищо не каза. Затова пък толкова по-израсъл за положението на нещата се показа Тхар. Той направи висок скок, нададе радостен вик, посочи жена ми и попита:

— Това тази, която ни обеща, ли е?

— Тя е — отговорих.

Той се поклони три пъти пред нея, махна към камилата и ме помоли:

— Седни, за теб е нагиздена!

Сега едногърбата камила се изправи на задните крака, изтри с ръце «козината» от лицето си и каза:

— Нямам време за тая работа, защото сега трябва да се заема с обслужването на дюкяна.

Отмахна камилската украса от себе си и се посвети на купувача, когото Мустафа Бустани сега предостави на неговата съдба, за да се насочи към мен и жена ми.

Радостта му беше голяма и искрена. Той ме поздрави с обичайните теманета и ме притегли до сърцето си.

— Каква благодат ме сполетя днес! Слава на Аллах! Седни при мен, най-любими от моите приятели, знаеш, че си сърдечно добре дошъл!

После направи пред жена ми същите три поклона, но когато поиска да й заговори, гласът му отказа и сълзи бликнаха от очите му. Сложи ръце на лицето и тихо заплаха. Тогава заплака и Тхар, посегна към диплите на бялата пътна рокля на жена ми, избърса си сълзите с нея, сетне кафявия бедуински цвят от лицето и ръцете и обясни:

— Той плаче, защото ти сега си тук, а пък тя не може да те види.

— Защо да не може да ме види? — попита жена ми, отгатнала естествено, че има предвид майка си.

— Тя почина — отговори той. — Не го ли знаеше?

Двамата се изплашихме и не намерихме веднага думи. А момчето продължи:

— Тя много ти се радваше, понеже твоят ефенди, когото всички толкова обичаме, винаги само добро приказваше за теб. Но ето че дойде болестта и й склопи очите. Отнесоха я. Сега татко все плаче, когато се сети за нея, а аз почти всеки ден трябва да измислям нови отмъщения, та пак да се засмее. Ама той вече не се засмива и нито ме пердаши вече, а тези две неща са погрешни.

При тези думи очите му плъзнаха из дюкяна. Те се спряха на купувача, който си бе свалил чалмата от главата и я бе оставил настрана, за да си избере подходящ фес, което по ориенталски маниер винаги продължава дълго и е свързано с много приказки и забележки. Главата му беше плешива, блестящо лъскава и гладка. Ето че по три четвърти избръснатото лице на момчето пробяга някаква дяволита мисъл и то добави:

— Тук веднага ми идва на ум пак едно отмъщение: Моля да не ми пречите и най-добре да гледате натам, където ме няма!

Промъкна се предпазливо до ъгъла, където се намираше печката за кафето заедно с разни неща за какви ли не цели. Там бе и мястото на негъра, който сега го бе напуснал, за да стъкми по един знак от страна на господаря му от няколко бали и едно килимче диван за моята жена. Мустафа Бустани му помагаше, за да разтуши мъката си, и следователно не бе обърнал внимание на това, което ни бе казал неговият син. Когато диванът беше готов, седнахме. Аз получих обичайното си място върху сандъка и един чибук. Следствие печалната вест разговорът не искаше да потръгне. За щастие пазарлъкът, който ни доведе тук, предложи избавително средство. Мустафа Бустани за жалост нямаше в наличност никакво седло, но помоли утре пак да се отбием, той междувременно щял да се постарае да удовлетвори желанието ни.

В този момент ни обезпокои купувачът, местен жител от Аин Карим. Беше си сложил отново старата чалма и сега показа избраната нова вещ — фес с шарена кърпа за тюрбана. Искаше да знае цената. В ориента дори един такъв незначителен пазарлък никога не става бързо, но този път Мустафа Бустани отстъпи само за да се освободи от мъжа, толкова бързо и толкова много, че купувачът незабавно плати и се отдалечи.

Но в резултат на това прекъсване сега разговорът вече доби живот. Мустафа Бустани използваше почти всяка възможност да се връща отново и отново на Тхар и да изказва някоя похвала. Ние не говорехме тихо и значи момчето би трябвало да го чува. То клечеше при негъра в кьошето и се бе заело с някакво преобразяване, което засега за нас оставаше в тайна. А материал за подобни маскаради в дюкяна не липсваше. В него можеше да се купи всичко, което ти дойдеше на акъла — и ново, и вехто. Когато завърши великото дело с помощта на негъра, дойде от ъгъла с бавни крачки, горд и достолепен, за да ни се представи. Беше облечен като герой, за да изпълни вероятно отново някое отмъщение. Шлемът му се състоеше от половин стомна. Гръдната броня представляваше тенекиен сенник за лампа от типа, който бива слаган пред светлината. Към голите прасци беше привързал чифт огромни стари рицарски шпори, произхождащи от времето на кръстоносните походи. В едно въже, играещо ролята на колан, бяха пъхнати най-страховитите оръжия, които човек може да си представи, а именно три ножа, две ножици, два тирбушона и четири щипки за сечене на свещи — всичките равномерно натъкмени около тялото. Освен това си беше провесил един капан за мишки, лък и колчан със стрели. Останалото въоръжение, което носеше в ръце, се състоеше от сърп, ножница за сабя и цев от кремъклийка. Съответстващото бойно изрисуване се проявяваше, наистина, само в две бои, но оказваше разчетеното въздействие. Дясната ръка и левият крак бяха вапсани в зелено, а лявата ръка и десният крак — в синьо. Сини бяха също двете бузи и областта на мустака. Брадичката пък беше тревистозелена. Човек просто нямаше как да остане сериозен. Разсмяхме се и Мустафа Бустани се засмя заедно с нас.