Карл Май - Шамах

— Машаллах! Как изглеждаш! — възкликна домакинът, като я видя.

— Такова е изкуството! — отвърна тя гордо и едно безмерно доволство разшири лицето й почти двойно.

— Изкуството? Как тъй?

— Ние рисуваме Червеното море. Почнахме веднага след обяда и още не сме свършили.

— Ти… ти рисуваш заедно с него? — попита той, при което в него се пробудиха не особено радостни предчувствия.

— Да, аз! — увери тя с тон на върховно самодоволство.

— Избраника рисува само водата, въздуха и слънцето, а аз — зелената земя. С нея той не може да се справи.

— Зелената земя? И върху какво рисува той? Да се надяваме само върху хартия?

— Върху хартия? О, не! Това би било твърде дребно. Ние рисуваме по стената.

— По стената? И къде пък?

— В кьошка!

— Аллах, Аллах! В кьошка! По стената! Ама това е ужасно! Какво ли ще съгледам там! Трябва веднага да отида, веднага!

Мина бързо през портата, на която досега беше стоял. По тази причина готвачката едва сега ни забеляза. Освети ни и ме разпозна.

— Ефендито! — извика. — Още днес! Ама Избраника каза, че ще дойдеш чак утре. Бързо ме последвай! Ти можеш да видиш работата, така рече Избраника. Но на господаря е все още запретено. Да побързаме след него. Той не бива да влиза.

Понесе се в тръс с фенера. Ние я последвахме по-бавно. Не беше далеч, едва двайсет крачки. Жилищната постройка беше разположена по средата на градината, а кьошкът — до градинския зид. Мустафа Бустани вече не можеше да бъде застигнат. А и той нямаше да допусне да бъде задържан да не пристъпи мястото, където сега пребиваваше «изкуството». Къщичката ми беше известна. Често бях ходил в нея. Представляваше квадрат, страната с вратата откъм градината, другите три страни бяха без прозорци, значи без поглед към външния свят, боядисани в слонова кост и украсени с изписани в злато мъдрости от Корана. В тази уединеност, чистота и естествена скромност нещо винаги бе оказвало благотворно въздействие върху мен. А сега?

Сега вратата беше широко разтворена. Пред нея стоеше Мустафа Бустани. Още не беше влязъл, тъй като синът му се противеше срещу това. От потона висеше лампада и пръскаше ярка светлина. Във вътрешността се виждаше художникът, чиято фигура и риза вече не бе потопена както в предобеда в два цвята, а в четири — лазурносиньо, отровнозелено, яркожълто и пламтящо червено. Крещящите бои възбуждаха, още повече ако човек е артистично настроен. Чудно, че момчето не се намираше тъкмо в добро настроение. Още преди да сме стигнали кьошка, го чухме гневно да вика на баща си:

— Не! Ти ми обеща! Нямаш право да влизаш! А и аз още не съм готов! Ефендито първи има право да го види, ти не!

— Ама той е тук! — отговори Мустафа Бустани.

— Къде?

— Тук! — обадих се аз и избутах бащата настрани, за да се покажа на сина.

— Още днес? — учуди се този. — Нали възнамеряваше едва утре да дойдеш! Но въпреки това е хубаво, дето си още сега тук. Влезте значи, вие двамата, и…

— Ее, а аз? — прекъсна го бащата.

— Ще проявя доброта и ще разреша и на теб, тъй като двете главни лица присъстват. Но го правя само защото от време на време и ти си снизходителен спрямо мен.

— За съжаление! Аллах знае, че съм такъв!

И тъй, приготвихме се да се насладим на произведението на изкуството. Трябва да отбележа съобразно истината, че нито преди туй, нито след туй пред очите ми се бе явявало нещо толкова високо в дълбината на разбирането и толкова дълбоко във висотата на изпълнението. Стояхме пред едно толкова удивително и толкова безпримерно в своето въздействие постижение, че трябва да дам поне няколко обяснения. Защото едно описание, както при един Рафаел Санти или Рембранд ван Райн, не е възможно.

Кьошкът можеше да се отваря само към градината, съобразно ориенталския обичай беше изолиран от външния свят. Минеше ли човек през отворената врата, се озоваваше пред три затворени стени — една отпред, и по една вляво и дясно. Тези стени по-рано бяха, както вече споменах, жълтеникавобели, украсени със златни аети от Корана. Сега това вече го нямаше. Стените бяха измазани със зелена, синя и червена боя. А високо горе на тавана, където бе закрепен кордонът на лампадата, се мъдреше голямо жълто петно, което първоначално е било вероятно кръгло, ала тази форма не бе останала вярна и бе преляла в синьото. Освен това човек можеше с известно въображение да различи в зелените площи от дясната и лявата страна две къщи.

— Ето че всички стоите тук и се дивите! — рече Тхар, плъзгайки поглед на превъзходство по нас. — Знаете ли какво означава това? Ти знаеш ли, ефенди, какво е?