Карл Май - Стейкман

— Good day, лейдис и мешърс! — поздрави ловецът с плътен и звучен глас. — Сънувах Ляно Естакадо, изчезнали колове и откраднато злато. Good bye!

Той се накани да продължи пътя си, обаче Уилсън се изпречи пред него.

— Спрете! Ще си тръгнете едва след като обясните какво означава този отговор!

Чернобрадият беше пребледнял, но очите му искряха, а белегът на челото му се открои още по-ясно.

— Да спра ли? — попита другият с усмивка на превъзходство. — Че кой ще се осмели на един свободен човек под открито небе да заповяда кога да спре и кога да си тръгне? Кой ще му нареди да извърши нещо, което той прави единствено по своя воля?

— Аз, момко! Какво означаваха приказките ти? Отговори ми веднага или…

Уилсън заплашително вдигна камшика си за езда, преди още някой от присъстващите да успее да му попречи.

— Или какво? — с твърд глас попита ловецът, разтърси дългата си къдрава руса коса. После с лявата си ръка дръпна нагоре юздите и в същия миг неговият привидно ленив кон сякаш се изпълни с неподозирана енергия и напълно се преобрази. — Свали камшика!

— Отговаряй! — заплашително му се сопна чернобрадият.

— Ето ти отговора!

Едно леко стисване с бедрата и мустангът незабавно се озова съвсем близо до Уилсън. В следващия миг страхотен юмручен удар го свали от седлото и той се просна в тревата. Непознатият, който толкова неочаквано прояви такава решителност и огнен темперамент, рязко обърна коня си, стрелна останалите с пламналите си от гняв очи и попита:

— Иска ли още някой от джентълмените да му дам отговор? Никой не се помръдна.

— Има ли желаещи? Well, тогава няма какво повече да си кажем. Но ми се ще да ви предупредя да не поемате отново риска да си изберете някой свестен уестман за обект на вашите шегички. И малкото му пръстче има по-голяма стойност от всички вас, взети заедно. Той още отдалеч ще разбере намеренията ви и предварително със сигурност ще знае кой ще се смее последен.

Ловецът се беше наканил да продължи пътя си, когато дръпна юздите на коня и той спря близо до Марга. Лицето на непознатия промени израза си. Ръката му почтително свали шапката. Удивеният му поглед се плъзна по фигурата на девойката и гласът му съвсем не звучеше вече толкова твърдо, когато каза:

— Благодаря, милейди! Вие единствена нямахте намерение да ми се подигравате и сте достойна за някое по-добро общество. Good bye!

С изисканото поведение на съвършен ухажор той отново сложи шапката си на главата, позатегна ремъка на пушката си и се отдалечи в лек елегантен галоп. Не се обърна нито веднъж, макар нещо неудържимо да го влечеше да хвърли още един поглед назад. Тук той за пръв път беше видял женско лице, което, както признаваше сам пред себе си, нямаше никога да забрави.

Когато стигна града, отседна в първата странноприемница, която му се изпречи на пътя, повери жребеца си на грижите на коняря и влезе в голямото помещение, където посетителите се хранеха и пиеха. Там той привлече всеобщото внимание върху себе си, защото побърза веднага да грабне оставените на една маса вестници. На един трапер, който умее да чете, хората гледат, кажи-речи, като на някакво чудо. По едно време направи знак на човека зад тезгяха да дойде при него и го попита:

— Коя е майка Смоли?

— Не познавате ли майка Смоли, мастър? Но тогава сигурно никога не сте идвали тук? Тя беше най-красивата мулатка надлъж и нашир и след като й бе върната свободата, се омъжи за богат търговец от Мисисипи, а сега е вече вдовица. Тя е най-почтената жена в целия град и навсякъде е позната като ангел-хранител на изпадналите в беда хора. Ето защо всички я наричат само майка Смоли.

Ловецът благодари за това сведение и още веднъж прочете обявата, която му беше дала повод да зададе въпроса си. Тя гласеше: «Истинският джентълмен може да получи при майка Смоли изискан подслон с ползване на библиотека, както и добра храна.»

Може би обявата му допадна най-вече със странния начин, по който беше написана. Той се осведоми за адреса на мулатката и реши да я посети.

Къщата, която му описаха, се намираше на една от най-красивите и най-спокойни улички на Стентън. Той позвъни на входната врата на приземния етаж. През една пролука на вратата видя прелестно тъмнокожо лице.

— Майка Смоли у дома ли си е, дете мое?

— Да. Ще я повикам.

— Не, недей, съобщи й за мен — усмихна се той на недоверието, което бе събудило неговото облекло. — кажи й, че трябва да говоря с нея.

— Тогава ви моля да почакате!